Марик запремига.
– Отворена бяла роба и парцал за глава – каза той, – с черно отдолу. Каквото носят воините им. Имаше и корона. Така разбрах, че е херцогът им.
– Корона? – попита Защитения. – Сигурен ли си? Да не е имал просто скъпоценен камък на тюрбана?
Марик кимна.
– Убеден съм. Беше златна, покрита със скъпоценни камъни и защити. Проклетото нещо трябва да е струвало повече от короните на всички други херцози, взети заедно.
– А този херцог говореше ли нашия език? – попита Защитения.
– По-добре от някои анжиерци, които познавам – отвърна Марик.
– Как се казваше? – попита Защитения.
Марик сви рамене.
– Май никой не му каза името. Всичките го наричаха с някаква пустинска дума. Шамака или нещо подобно. Реших, че значи „херцог“.
– Шар’Дама Ка? – попита Защитения.
– Точно – кимна Марик. – Това беше.
Защитения изруга шепнешком.
– Какво има? – попита Лийша, но той я пренебрегна и се приведе към вестоносеца.
– Беше ли някъде толкова висок? – каза той и сложи ръка над главата си. – С напомадена раздвоена брада и орлов нос?
Марик кимна.
– Носеше ли защитено копие? – продължи Защитения.
– Всички носеха такива – отвърна Марик.
– Неговото е по-запомнящо се – каза Защитения.
Марик отново кимна.
– Беше чист метал, от върха до края. Покрито с издълбани защити.
Защитения нададе такъв свиреп рев, че дори Марик, който никак не се плашеше лесно, отстъпи назад.
– Какво има? – повтори Лийша.
– Ахман Джардир – отвърна Защитения. – Познавам го.
– Какво значи това? – попита тя, но Защитения махна с ръка, пренебрегвайки въпроса.
– Сега това няма значение – отвърна той и се обърна пак към Марик. – Продължавай. После какво стана?
– Както вече казах, изкатерих стената и избягах от града веднага щом ме пуснаха на свобода – обясни Марик. – Селцата, през които минах, вече бяха наполовина обезлюдени, докато стигна до тях. Когато са научили вестта за нападението, по-умните са хванали каквото могат и са потеглили на път още преди да изсъхне кръвта по калдъръма на основния град. Останали са тези, които не са имали сили да пътуват или ги е било страх от нощта. Мисля, че повечето бяха останали, но и така по пътищата имаше десетки хиляди... Купих си кон от един стар чешит, който бе останал, и отпраших напред. Скоро след това настигнах хората по пътя. Групите бяха прекалено големи, за да останат заедно. Никой град нямаше да поеме толкова много. Повечето отидоха в Лактън и селцата му, където всеки с кукичка и връв може да напълни стомаха, но жонгльорите преливаха от истории за теб – той посочи Защитения – и тези, които повярваха, че ти наистина си Избавителя, дойдоха и се струпаха тук. Аз трябваше да се върна в Анжие и да докладвам на херцога, но не можех току-така да оставя хората на пътя с толкова малко защитници, така че им предложих услугите си.
– Сторил си добро дело, Марик – похвали го Лийша и докосна ръката му. – Тези хора никога нямаше да се справят без теб. Иди и си почини в общото помещение, докато ние обсъдим новините ти.
– Запазил съм ти стая на горния етаж – допълни Смит. – Стефни ще ти я покаже.
Защитения вдигна качулката си веднага щом вестоносецът излезе.
– Дневната светлина замира. Ако на пътя има и други, трябва да се уверя, че ще видят утрото.
Лийша кимна.
– Вземи Гаред и всички дървари, които могат да яздят.
– Слагай си наметалото – нареди Защитения на Роджър. – Идваш с нас.
Роджър кимна и те се запътиха към задния изход.
– Ще ти трябват защитници – рече Ърни, като бутна назад очилата си с телени рамки и стана от мястото си. – И аз идвам.
Илона веднага скочи и го сграбчи за ръката.
– Нищо подобно няма да правиш, Ърнал.
Ърни запремига.
– Все се оплакваш, че не съм достатъчно смел. Сега пък искаш да се скрия точно когато хората имат нужда от помощта ми, така ли?
– Нищо няма да ми докажеш, ако се самоубиеш по тоя начин! – скастри го Илона. – Не си се качвал на кон от години.
– Тя има право, татко – включи се Лийша.
– Ти не се меси – отвърна Ърни. – Може целият град да ти ходи по свирката, но аз все още съм ти баща.
– Няма време за това – рече Защитения. – Идваш или не?
– Не – твърдо заяви Илона.
– Идвам – заяви Ърни, издърпа ръката си от хватката ѝ и последва другите мъже навън.
* * *
– Този глупак! – изкрещя Илона, щом вратата се затръшна.
Всички останали се спогледаха.
– Стойте тук, колкото искате – каза Смит, – аз трябва да се връщам отпред.
Той, Стефни и Джона бързо се изнизаха един след друг и оставиха Лийша сама в стаята с гневната ѝ майка.