– Аз... Да, разбира се – отвърна Марик, грабна туниката си и я навлече. Лийша гледаше настрани, докато той се обличаше, но образът на мускулестото му тяло не се изпари веднага от съзнанието ѝ.
Марик взе подноса и вдъхна силно аромата на храната, докато я отнасяше към малката масичка и стола до леглото. Вдигна капака и намери едро, димящо парче месо, пропито със собствените си сокове, върху пикантни картофки и прясно сварени зеленчуци.
– Храната в Хралупата на Избавителя скоро ще свърши – каза Лийша, – но запасите на Смит ще издържат поне тази нощ.
– Леглото ми се стори достатъчно великолепно, тъй като близо две седмици лежах в снега – каза Марик. – Но това вече е дар от самия Създател.
Той захапа месото и Лийша изпита странно удовлетворение, докато го гледаше как яде храната, приготвена от самата нея. Макар сега да ѝ беше далечно, бе изпитала подобно чувство с Гаред, когато още като обещани му бе сготвила за пръв път. Сякаш се бе случило преди векове, в някакъв друг живот.
– Страшно вкусно! – възкликна Марик, след като приключи и избърса уста с ръкава си.
– Това е скромният ми израз на благодарност за това, което си направил – отвърна Лийша. – Повел си тези хора към убежище точно когато са били най-безпомощни.
– Въпреки че те предадох, когато ти беше в подобно положение? – попита Марик.
Лийша го погледна с изненада.
– Миналата година – рече Марик, – когато заразата бе нападнала Хралупата и ти се нуждаеше да стигнеш до дома. Аз определих... нечестна цена за услугите си.
– Марик... – нежно започна Лийша.
– Не, чуй ме – каза Марик. – Когато потеглихме по пътя за Анжие онзи първи път, толкова бях хлътнал по теб, че вече си представях как след година ще отглеждаме децата си. Но тогава, в палатката, когато не можах да... бъда мъж с теб, аз...
– Марик... – повтори Лийша.
– Това ме влуди – продължи Марик. – Чувствах се, сякаш имах нужда да се махна от теб, обаче когато това стана, мислите ми все се връщаха към теб, дори когато.... спях с други жени.
Той извърна поглед.
– Но щом те видях отново – продължи той, – аз се почувствах толкова... твърд и ми се прииска бързо да си върна за предишните неуспехи, преди нещо друго да ми е попречило. Не беше честно спрямо теб и аз съжалявам за това.
Лийша сложи ръка на лакътя му.
– Аз не съм дете – рече тя. – Виновна съм колкото теб за случилото се.
В думите ѝ се криеше повече истина, отколкото той щеше някога да узнае. В същия миг тя се ужаси от собствените си действия. Тогава ѝ се бяха сторили толкова справедливи, но всъщност тя го бе упоила и използвала за собствена изгода, оставяйки го с дългогодишни белези от цялото изпитание. Може би Роджър имаше право и тя наистина приличаше на майка си повече, отколкото предполагаше.
– Мило е, че го казваш – каза Марик и стисна ръката ѝ, – но и двамата с теб знаем, че не е така. Радвам се, че си успяла да стигнеш до дома си – допълни той, – и то без да ти се налага да се отказваш от целомъдрието си.
Лийша се беше приближавала все повече към него, но при тези думи се отдръпна, защото всъщност целомъдрието ѝ бе отнето насила по време на пътуването. Бяха я нападнали разбойници поради липсата на добър придружител. Всичко това заради нетърпението на Марик и неспособността му да мисли за другите, а не за себе си.
Марик, изглежда, не забеляза промяната в изражението ѝ. Той се подсмихна и поклати глава.
– Не мога да повярвам, че сега въртиш Хралупата. Какво се случи с нежното момиченце, което караше всеки мъж да се обръща след него? За една нощ си станала вещицата Бруна. На бас, че сега и ядроните се плашат от теб.
Вещицата Бруна? Така ли гледаха хората на нея? Самотната старуха, която тормозеше и плашеше всички в града? В това ли се бе превърнала, след като ѝ бяха отнели целомъдрието?
Майка ѝ също бе усетила промяната. Беше крайно време – бе ѝ казала Илона, – така че, вярвам, е било по-добре и за теб.
Лийша разтърси глава, за да я прочисти, усещайки, че моментът, който щяха да споделят, се изплъзваше.
– Какво смяташ да правиш сега? – попита тя. – Ще ни помогнеш ли да издирим още оцелели по пътя или направо смяташ да отведеш групата си бежанци към Анжие?
Марик я погледна изненадано.
– Нито едно от двете.
– Какво искаш да кажеш?
– Сега, след като райзънци са на сигурно място, мисля, че е време да продължа нататък – поясни Марик. – На херцога му трябват вести за красианското нападение, а тези хора вече ме забавиха достатъчно.
– Забавиха ли? – попита Лийша. – Животът им е зависел от теб!
Марик кимна.