– Не можех да ги оставя на пътя без убежище, но те вече имат такова. Аз не съм райзънец. Повече отговорности към тях нямам.
– Но Хралупата на Избавителя не може да поеме толкова много народ! – викна Лийша.
Марик сви рамене.
– Ще кажа на херцога. Това ще бъде негов проблем.
– Те не са проблем, Марик, те са хора! – сряза го Лийша.
– Какво очакваш да направя? – попита Марик. – Да прекарам остатъка от живота си, грижейки се за тях? Вестоносците не правят така.
– Е, тогава се радвам, че не сме отглеждали деца заедно – сопна му се Лийша. – Приятно спане, вестоносецо.
Тя взе подноса и си тръгна, тръшвайки вратата след себе си.
* * *
– Какво ще правим? – попита Смит. Лийша беше свикала късен градски съвет, за да обсъдят признанието на Марик, че оставя бежанците в Хралупата на Избавителя и че още сутринта продължава сам напред.
– Ще ги приемем, разбира се – отвърна Лийша. – Ще отворим домовете си за тях, докато не им помогнем да построят свои. Не можем просто да ги оставим без храна и подслон.
– Великозащитата няма да побере толкова много нови къщи – отбеляза Смит.
– Значи ще направим нова – отвърна Лийша. – Разполагаме с близо две хиляди работни ръце и километри гора за суровина.
– Не че искам да тъпча защитите – намеси се Дарси, – ама как точно ще изхраним толкова много народ посред зима? Ако продължат да напират, скоро всичките ще захрупаме сняг.
Лийша също бе мислила по този въпрос.
– Всяка млада жена в Хралупата вече стреля с лък. Ще ги впрегнем да ловуват, а момчетата ще залагат капани.
– Това няма много да помогне – рече Вика.
Лийша кимна.
– Корковият плевел може да е корав и горчив, но е достатъчно хранителен и расте почти навсякъде целогодишно. Дайте на по-малките деца да го събират, а аз ще измисля начин да го готвим и подправяме в големи количества. Ако и това не стигне, има ядливи кори и даже насекоми, които биха напълнили гладния корем.
– Плевели и насекоми ли? – попита Илона. – Нали няма да молиш хората да ядат буболечки?
– Грижа се да не умрат от глад, майко – отвърна Лийша. – Сама бих седнала пред тях да ям буболечки за пример, ако това ще помогне.
– Ама аз за теб не се притеснявам – увери я Илона, – само не очаквай да те последвам.
– На теб се пада друга роля – каза Лийша.
Илона я изгледа.
– Не мисли, че ще превърна къщата си в странноприемница за всеки скитник, който дойде.
Лийша въздъхна.
– Майко, стъмва се. Най-добре си отивай вкъщи. Ще говорим на сутринта.
Останалите приеха това като край на срещата и един подир друг заизлизаха от стаята след Илона, докато Лийша не остана сама със Стефни.
– Не се тормози – каза ѝ Стефни. – Сигурна съм, че майка ти би свършила с радост своята част, ако в дома ѝ идват само райзънците с най-големите кочани.
Лийша я изгледа свирепо.
– Майка ми не е единствената жена в града, нарушила брачната си клетва – припомни ѝ тя.
Най-младият син на Стефни, Кийт, който вече гонеше двайсетте, не беше от Смит, а от бившия местен пастир Майкъл. Смит, както и останалите от града все още не знаеха, но Бруна, акушерката на детето, бе разбрала още в самото начало.
– Не си прави илюзии, че тайните на Бруна умряха заедно с нея – предупреди я Лийша. – Задръж си лицемерието за себе си.
Стефни пребледня и кимна смирено. Лийша изсумтя, развеселена от начина, по който Стефни изприпка от стаята, но изведнъж се сепна и осъзна, че звучи точно като Бруна.
* * *
Мина повече от седмица, откакто Марик си хвана пътя – на фона на радостните викове и хвалебствията, идващи от онези, които изоставяше, – преди Защитения и Роджър да се завърнат. Ърни и дърварите се бяха прибрали в града през първите няколко дена, като всеки от тях водеше групи от бежанци. Защитения и Роджър обаче бяха продължили търсенето още по-далече и тези, които идваха в Хралупата, разказваха за срещите си с тях.
Лийша се гордееше с Арлен и Роджър, защото спасяваха животи, но толкова много хора бяха надошли, че когато двамата пристигнаха, тя вече бе загубила надежда, че ще успее да изхрани всички със или без плевелите и буболечките.
– Почти стигнахме Райзън, но повече не посмяхме да доближим – каза Роджър над чаша горещ чай в колибата на Лийша още същия ден, когато се прибраха. – Мисля, че открихме всички, които са поели по пътя, но е възможно да има и такива, решили да минат напряко. Красианците вече са се установили там и даже са пуснали постоянни патрули по пътя.
– Само временно са се установили – намеси се Защитения. – Съвсем скоро ще потеглят пак.
– Обратно към проклетата пустиня, надявам се – каза Роджър.