Защитения поклати глава.
– Не. Ще завладеят Лактън, а после ще се отправят на север и ще тръгнат право към Хралупата.
Лийша усети как лицето ѝ изстива, а Роджър изглеждаше, сякаш ще му прилошее.
– Откъде би могъл да знаеш това? – попита тя.
– Красианците вярват, че Каджи, първият Избавител, е обединил племената на Красия и ги е повел навън от пустинята, след което прекарал две десетилетия в завладяване на северните земи – обясни Защитения. – Наричал го е Шарак Слънце, Дневната война, а мъжете мобилизирал за Шарак Ка, великата свещена война срещу демонския род. Ако Ахман Джардир се мисли за възкръсналия Избавител, той ще се опита да последва стъпките на Каджи.
– Какво ще правим? – попита Лийша.
– Ще построим укрепления – каза Защитения. – Ще се бием, колкото и да настъпват.
Лийша поклати глава.
– Не. Няма да участвам в това. Тук не става въпрос за избиване на демони, Арлен. Тези са човешки същества.
– Мислиш, че не знам това ли? – попита Защитения. – Сред красианците имам и приятели, Лийша! Ти можеш ли да кажеш същото за себе си?
Лийша го погледна поразена, но се осъзна и поклати глава.
– Не се самозаблуждавай – рече Защитения с по-тих глас, но с не по-малко жар, – красианците вярват, че всеки северняк е по-долен и от най-низшите сред тях. Правят се на милостиви пред по-влиятелните, понеже могат да ги използват за целите си, но подобни отстъпки за простолюдието няма да има. Ще убият или поробят всеки, който не се закълне в пълно подчинение на Джардир и Евджаха. Налага се да се бием.
– Можем да се оттеглим към Анжие – предложи Лийша. – Да се скрием зад стените на града.
Защитения поклати глава.
– Не бива да им отстъпваме територия. Познавам ги. Ако им покажем страха си и се оттеглим, ще решат, че сме слаби, и само ще засилят атаката си.
– И все пак не ми харесва – каза Лийша.
Защитения сви рамене.
– Дали ти харесва, или не, няма никакво значение. Добрата новина е, че не ми се вярва да имат повече от шест хиляди воини на възраст за бой. Лошата новина е, че и най-непохватните от тях могат да надвият които и да са трима дървари, а когато бъдат готови да потеглят, ще са мобилизирали войски от хиляди райзънски роби.
– И как според теб ще преборим всички тях? – попита Роджър.
– Като се обединим – отвърна Защитения. – Сега трябва да започнем диалог с Лактън, докато линиите за комуникация все още са чисти, и да отправим молба към херцозите на Анжие и Мливари да загърбят различията си и да започнат да строят общо укрепление.
– Не познавам херцога на Мливари – каза Роджър, – но израснах в двора на Райнбек, докато майсторът ми Арик беше глашатай. Райнбек по-скоро би загърбил различията си с ядроните, отколкото с херцог Юкор.
– Тогава ще трябва да го убедим лично – заяви Лийша и погледна Защитения. – Всички ние.
Защитения въздъхна.
– Стига да не ми се налага да ходя в Лактън. Няма да ме приемат... радушно.
– Значи слуховете са верни? – попита Роджър. – Началниците на доковете са се опитали да те убият, така ли?
– До известна степен – отвърна Защитения.
* * *
Тази нощ Роджър седеше на закрития подиум и свиреше, за да успокои стотиците бежанци, които все още живееха на палатки в Ядронското гробище. Много от тях бяха насядали край подиума и се наслаждаваха на топлото сияние на великозащитата, отпуснали се в ръцете на Роджъровата магия. Музиката му ги подхвана и ги понесе надалеч, карайки ги да забравят поне за малко, че животът им бе сринат до основи.
Той намираше дарбата си за ужасно неадекватна, но имаше само нея. Не сваляше маската на жонгльора, та да не би слушателите му да съзрат дори частица от мрака в душата му.
Когато Роджър приключи със свиренето, пастир Джона вече го чакаше. Свещеникът беше млад, още ненавършил трийсет, но хралупарите силно го тачеха, а и никой друг не бе работил по-усърдно за удобството и нуждите на бежанците. Освен че разпределяше по-голямата част от храната и подслоните, пастирът ходеше сред бежанците и научаваше имената им, показвайки им, че не са сами. Опяваше мъртвите, намираше хора, които да се грижат за сираците, и женеше влюбени, събрани от трагедията.
– Благодаря ти, че правиш това – каза Джона. – Почувствах как повдигна духа им с музиката си. А и моя също.
– Ще свиря всяка вечер, ако не съм нужен другаде – отвърна Роджър.
– Създателя да те поживи – благослови го Джона. – Музиката ти им вдъхва толкова много сили.
– Ще ми се да ми вдъхваше и на мен – отвърна Роджър. – Понякога си мисля, че за мен е обратното.