– Не мисля, че имаш голям избор – отвърна Роджър. – Ако той е прав, Дневната война ще ни застигне, независимо дали я подкрепяме, или не.
Лийша въздъхна и се сгуши в шала, въпреки че защитите за топ-лина из двора ѝ поддържаха температурата наоколо приятна.
– Помниш ли нощта в пещерата?
Роджър кимна. Беше се случило миналото лято, няколко дни след като Защитения ги бе спасил на пътя. Тримата бяха намерили подслон от дъжда в пещерата. Там Лийша бе научила, че Роджър и Защитения всъщност бяха усмъртили разбойниците, които ги бяха ограбили по-рано и бяха изнасилили Лийша. Тя се беше разгневила на спътниците си и ги бе нарекла убийци.
– Знаеш ли защо ви бях толкова ядосана, на теб и на Арлен? – попита Лийша.
Роджър поклати глава.
– Защото ако бях пожелала, сама можех да убия онези мъже.
Тя бръкна в джоба на роклята си и извади тънка игла, покрита със зеленикава смес.
– Нося тези игли, за да приспивам бесни животни – поясни Лийша. – Държа ги в джоба на роклята си, защото е прекалено опасно да ги оставям в платното с билките или дори в престилката ми, която понякога свалям. Никой не би оцелял дълго, ако го прободе такава, дори драскотина би могла на мига да убие човек.
– За в бъдеще ще внимавам какво приказвам около теб – пошегува се Роджър, но Лийша не се засмя.
– Държах една в свободната си ръка, когато хвърлих ослепяващия прах в лицето на водача им – каза Лийша. – Ако бях убола немия, когато ме награби, щеше да е мъртъв още преди водачът им да се е свестил, а през това време можех да убода и него.
– А аз щях да се справя с третия – каза Роджър.
Той вдигна празната си ръка и изведнъж в нея се появи нож. Бързо прободе въздуха с острието и го завъртя.
– Та защо не го направи?
– Защото едно е да убиеш ядрон – обясни Лийша, – а съвсем друго – да убиеш човек. Дори лош човек. Искаше ми се. Даже понякога се връщам назад в спомените си и ми се ще да го бях направила. Но когато беше времето да го сторя, не можах.
Роджър погледна за момент ножа в ръката си, въздъхна, вмък-на го обратно в специалната кания, вързана над китката му, и закопча ръкавела си.
– Не мисли, че аз бих могъл – призна си той тъжно. – Започнах да уча номера с ножове още като петгодишен, но всичко беше наужким. Дори не съм порязвал човек.
– Щом разбрах, че няма да мога да го направя, просто спрях да се съпротивлявам – каза Лийша. – Нощите да ме вземат, дори си плюх на ръката, за да се навлажня, когато първият подхвана закопчалката на панталона си. Но дори докато плачех, захвърлена в калта, не ми се искаше да ги бях убила.
– Искало ти се е вместо това те да те бяха убили – предположи Роджър.
Лийша кимна.
– Чувствах се по същия начин, когато убиха майстор Джейкъб – каза Роджър. – Не исках отмъщение, исках просто болката да свърши.
– Спомням си – рече Лийша. – Молеше ме да те оставя да умреш.
Роджър кимна.
– Затова последвах Защитения до лагера на разбойниците.
– Заради мен? – попита Лийша.
Роджър поклати глава.
– Тези мъже трябваше да бъдат приспани както всеки побес-нял кон, Лийша. Не сме били първите им жертви, нямаше да бъдем и последните, особено след като ми взеха преносимия кръг. Но не ги убихме ние. Защитения отиде при тях, взе коня ти, аз грабнах кръга и избягахме. Всичките дишаха и си бяха горе-долу цели, когато тръгнахме.
– Храна за демоните – каза Лийша.
Роджър сви рамене.
– Защитения беше избил повечето демони в околността. И един не видяхме, когато прекрачихме лагера им, а утрото щеше да дойде само след няколко часа. Те въобще не ни оставиха толкова добри изгледи за оцеляване.
Лийша въздъхна, но си замълча. Той я погледна.
– Защо хората викат билкарки, за да приспиват животните им? Една брадва или чук биха свършили същата работа.
Лийша сви рамене.
– Не могат да се заставят да убият животно, което им е служило вярно, или пък се надяват, че ще го излекувам. Но понякога не мога, а животното страда. Иглите са бързи и фини.
– Може би и Защитения е – каза Роджър.
– Да не би да казваш, че трябва да се бием с красианците? – попита Лийша.
Роджър сви рамене.
– Не знам. Но мисля, че трябва да държим по една игла в ръцете си, пък даже да не я използваме.
Шестнайсета глава
ЕДНА ЧАША И ЕДНА ЧИНИЯ
333 СЗ ПРОЛЕТ
Лийша наблюдаваше боя между Уонда и Гаред в Ядронското гробище. Двамата бавно обикаляха в кръг един срещу друг. Уонда беше най-високата жена в Хралупата, даже и сред бежанките, но все пак в сравнение с гиганта Гаред изглеждаше като джудже. Тя беше на петнайсет, а Гаред почти на трийсет. Въпреки това лицето на Гаред издаваше силно напрежение, докато изражението на Уонда бе спокойно.