Роджър кимна.
– Дженсън е страхливец – предупреди ги той и сви рамене. – Да го накараме да се съгласи на война... Няма да е лесно. Може да ви се наложи да прибегнете до други методи.
Защитения и Лийша го погледнаха любопитно.
– Ти си проклетия Защитен – възкликна Роджър. – Половината хора на юг от Мливари вече те мислят за Избавителя. Като се срещнем няколко пъти с пастирите и раздуем правилните истории в Гилдията на жонгльорите, и другата половина ще го повярват.
– Не – възрази Защитения. – Няма да се правя на нещо, което не съм, дори за това.
– Че кой може да каже, че не си? – попита Лийша.
Защитения с изненада се обърна към нея.
– Недей сега и ти. Достатъчно е, че го чувам от жонгльора, зажаднял за истории, и от заслепения от вярата си пастир, но ти си билкарка. Знанията лекуват пациентите, не молитвите.
– Също така съм защитна вещица – отвърна Лийша, – а ти ме направи такава. Право казваш, че се осланям повече на научни книги, отколкото на пастирския Канон, но науката не може да ми обясни защо няколко драскулки в калта препречат пътя на ядрон или го раняват. Не всичко във вселената е наука. Може би в нея има място и за Избавителя.
– Не съм пратеник на Рая – заяви Защитения. – А и като знам нещата, които съм правил... Никакъв Рай не би ме приел.
– Много хора вярват, че древните Избавители също са били обикновени мъже като теб – каза Лийша. – Водачи, които са се издигнали в правилния момент точно когато хората са имали нужда от тях. Ще обърнеш ли гръб на човечеството заради едната семантика?
– Т’ва не е семантика – отсече Защитения. – Хората ще поч-нат да ме търсят за всичките си проблеми и въобще няма да се научат да си ги решават сами.
Той се обърна към Роджър.
– Готово ли е всичко?
Роджър кимна.
– Конете са натоварени и оседлани. Кажеш ли, тръгваме.
* * *
Мина повече от месец, откакто пролетта стопи снеговете, а дърветата, които ограждаха вестоноския път за Анжие, вече зеленееха от свежите си листа. Роджър се беше притиснал към Лийша, докато яздеха. Така и не се научи да язди като хората, а и по принцип нямаше много вяра на конете, особено на тези, които не бяха впрегнати в каруца. За щастие, беше достатъчно дребен, та да седи зад Лийша, без да напрягат животното прекалено много. А както ставаше с всичко, с което Лийша се хванеше, тя бе овладяла ездата на бърза ръка и сега уверено направляваше коня.
Фактът, че се връщаха в Анжие, никак не помагаше на бълбукащия му стомах. Когато напусна града с Лийша преди година, той го беше направил както за да я заведе у дома, така и за да спаси живота си. Въпреки че беше с могъщите си приятели, Роджър не чакаше завръщането си с нетърпение, особено след като от Гилдията на жонгльорите щяха да разберат, че е още жив.
– Да не е с наднормено тегло? – попита Лийша.
– Моля? – каза Роджър.
– Херцог Райнбек – поясни Лийша. – С наднормено тегло ли е? Пие ли?
– Два пъти „да“ – отвърна Роджър. – Изглежда, сякаш е погълнал цяло буре с бира, а и това не е далеч от истината.
Цяла сутрин Лийша му бе задавала въпроси за херцога, а неуморният ѝ ум не спираше да обмисля диагноза и възможен лек, въпреки че срещата с човека още ѝ предстоеше. Роджър знаеше, че работата ѝ е важна, но вече бяха минали близо десет години, откакто бе живял в двореца. Много от въпросите ѝ подлагаха на изпитание паметта му, а той и представа си нямаше дали отговорите му все още бяха верни.
– Да е имал понякога проблеми с представянето в леглото? – продължи Лийша.
– Че как, по Ядрото, ще знам? – сопна ѝ се Роджър. – Той не беше от тия, дето мърсуват с малки момченца.
Лийша му се начумери и Роджър веднага се засрами.
– Какво те мъчи, Роджър? – попита тя. – Цяла сутрин си разсеян.
– Нищо не ме мъчи – отвърна Роджър.
– Не ме лъжи – рече Лийша. – Никога не те е бивало в това.
– Нали вървим отново по тоя път и мислите ми май все се връщат към миналата година – отговори Роджър.
– Лошите спомени са навсякъде – съгласи се Лийша и извърна очи встрани от пътя. – Все очаквам от гората да изскочат разбойници.
– Няма да посмеят, щом си имаме такава компания – увери я Роджър и кимна към Уонда, която яздеше лек бърз кон пред тях, а големият ѝ лък, снабден с тетива, бе готов в калъфа до седлото ѝ. Тя седеше изправена, нащрек, а очите ѝ гледаха зорко от белязаното ѝ лице.
Зад тях яздеше Гаред върху тежкия си товарен кон, но в близост до гиганта огромното животно изглеждаше с по-нормални размери. Грамадните дръжки на брадвите му се подаваха иззад всяко рамо, можеше да ги грабне на мига. И двамата бяха обучени ловци на демони и Роджър и Лийша нямаха причина да се страхуват от простосмъртни врагове.