Ала дори посред бял ден Защитения им даваше най-голяма сигурност. Той яздеше своя грамаден черен жребец начело на малката колона, като избягваше празните приказки, но самото му присъствие им напомняше без думи, че нищо лошо не би могло да ги сполети, докато той е наблизо.
– Та теб пътят ли те тормози, или това, при което ще ни отведе? – попита Лийша.
Роджър я погледна, изумен от способността ѝ просто да изтръгва мислите от ума му.
– Какво имаш предвид? – попита той, макар да бе съвсем наясно.
– Така и не ми обясни какво се е случило, когато дойде в лечебницата ми миналата година, пребит почти до смърт – каза Лийша. – Също не отиде при стражар, нито пък извести Гилдията на жонгльорите, че си жив, дори след като погребаха майстор Джейкъб.
Роджър често се сещаше за Джейкъб, бившия майстор на Арик, когото Роджър бе чувствал като свой дядо след смъртта на самия Арик. Джейкъб го беше приютил, когато Роджър не бе имал къде да иде, и си бе заложил репутацията, за да помогне кариерата на момчето да потръгне. Старецът плати тежка цена за добрината си, като умря след побой заради престъплението на Роджър.
Роджър се опита да каже нещо, но гласът му изневери и очите му се напълниха със сълзи.
– Тихо, тихо – прошепна Лийша, хвана ръцете му и ги притис-на още по-силно до себе си. – Ще поговорим за това, когато се почувстваш готов.
Той се приведе към нея, вдиша сладкия аромат на косата ѝ и отново се поуспокои.
* * *
Два дни път ги деляха от града, а сега не бяха далеч от мястото на пътя, където Защитения бе намерил Лийша и Роджър, когато той обърна коня си и препусна между дърветата.
Лийша срита своя кон и полетя напред, подбирайки внимателно пътя си между дърветата, докато не застигна Защитения. Пред тях нямаше отъпкана пътека, а още по-малко такава, която да бе достатъчно широка за двама им, и постоянно им се налагаше да се отместват и да залягат, за да избегнат ниските клони. Гаред бе принуден направо да слезе от коня си и да продължи пеш.
– Къде отиваме? – попита Лийша.
– Да ти вземем гримоарите – отвърна Защитения.
– Не каза ли, че са в Анжие? – учуди се Лийша.
– В херцогството, не в града – рече Защитения, ухилен до уши.
Пътеката скоро се разшири и за простото око това би изглеждало като естественото ѝ продължение, но Лийша беше билкарка и познаваше растенията по-добре от всичко останало.
– Ти си го направил – досети се тя. – Отсякъл си дървета и си разширил пътеката, а после си прикрил стореното, така че въобще да не личи, че има такава.
– Държа на уединението си – каза Защитения.
– Сигурно ти е отнело години! – възкликна Лийша.
Защитения поклати глава.
– Има си предимства да си страшно силен. Мога да отсека дърво почти толкова бързо, колкото Гаред, а го изтеглям с по-голяма лекота от конен впряг.
Те следваха тайната пътека навътре в гората, докато не се отклони наляво. Защитения пренебрегна очистения път и сви надясно, гмуркайки се отново сред дърветата. Останалите го последваха и когато най-накрая преминаха през гъстите клони, ахнаха едновременно.
Там, скрита между дърветата, се извисяваше каменна стена, така покрита с бръшлян и мъх, че не я видяха, докато не се оказа точно под носа им.
– Не мога да повярвам, че това просто си стои тук, толкова близо до пътя – удиви се Роджър.
– В гората има стотици такива руини – отвърна Защитения. – Дърветата бързо са си възвърнали териториите след Завръщането. Някои от развалините са обичайни спирки на вестоносците, но други, като тази например, са останали незабелязани векове наред.
Последваха стената до порта, стара и скована от ръжда. Защитения извади ключ от робата си и го вкара в ключалката, след което ключът се завъртя със смазано тракване. Портата се отвори безшумно.
Вътре имаше конюшня, чиято предна част май се беше срутила, но задната част на постройката беше невредима и чиста, с огромна покрита каручка вътре и предостатъчно място за четирите им коня.
– Удивително е, че половината конюшня се е запазила в такова добро състояние през годините, а пък другата не – отбеляза ухилена Лийша, като повдигна малко бръшлян от едната стена и разкри чисто нови защити. Защитения не продума, докато четкаха конете.
Както останалата част от двора, основната къща тънеше в разруха с потънал покрив, който безспорно изглеждаше опасен. Защитения ги поведе покрай гърба на къщата към жилището на прислугата, което все пак би се сторило доста просторно за някой, отгледан в селцата. Сградата беше полусрината като конюшнята, но вратата, през която Защитения ги преведе, беше тежка, масивна и заключена.