– Ще вземем книгите с нас на тръгване – каза Защитения. – Имам и други копия. Тези си остават за теб.
Роджър погледна Защитения.
– За всички има подаръци, ами аз?
Защитения се усмихна.
– Ще ти намерим нещо.
Той отиде при запречения коридор. Ключовият камък, който се беше срутил от арката, изглеждаше, сякаш тежи стотици килограми, но Защитения го премести с лекота и ги отведе до една масивна, заключена врата, скрита в тъмнината.
Извади друг ключ от робата си, завъртя го в ключалката, отвори и се отдръпна. Запали със свещ грамаден фенер на стойка до вратата и той залумтя, хвърляйки светлината си към големи огледала, разположени прецизно из стаята. Изведнъж огромната зала се изпълни с ярка светлина и посетителите ахнаха едновременно.
Килими, пищни и дебели, изтъкани в избелелите мотиви на отминали времена, покриваха каменния под. Стените бяха окичени с десетки картини на хора и събития, потънали в забвение, с шедьоври в позлатени рамки до огледала с метален обков и лакирани мебели. Наоколо имаше и бъчви за дъждовна вода като съкровищници, пълни до пръсване с древни златни монети, скъпоценни камъни и бижута. Машини с неясна функция лежаха частично разглобени до големи мраморни статуи и бюстове, музикални инструменти и безброй други съкровища. Навсякъде имаше лавици с книги.
– Как е възможно това? – попита Лийша.
– Скъпоценностите не блазнят ядроните – отвърна Защите-ния. – Вестоносците са обрали до шушка леснодостъпните развалини, но има безброй други места, където не са и стъпвали, цели градове, паднали от демоните и погълнати от земята. Опитах се да запазя каквото е оцеляло насред стихиите.
– Ти си по-богат от всички херцози, взети заедно – каза Роджър с възхита.
Защитения сви рамене.
– Нищо от това не ми трябва. Взимай каквото си искаш.
Роджър нададе радостен вик и се разтича из стаята, заравяйки пръсти в купчините монети и бижута, награбвайки статует-ки и древни оръжия. Изсвири мелодия на месингов рог, след което викна, залегна зад счупена статуя и се появи отново с цигулка в ръце. Струните бяха изгнили, но дървото все още бе здраво и лакирано. Той се изсмя и вдигна радостно находката си.
Гаред се огледа наоколо.
– Другата стая пò ми хареса – каза той на Уонда и тя кимна в съгласие.
* * *
Портите на крепостта Анжие бяха затворени.
– През деня? – попита Роджър с почуда. – Обикновено стоят широко отворени за дърварите и каручките им.
Сега той караше каручката от скривалището на Защитения, теглена от коня на Лийша. Билкарката седеше до него пред няколко чанти с книги и други предмети, които скриваха фалшивото дъно на каруцата. Тайникът беше препълнен със защитени оръжия и немалко злато.
– Може би Райнбек е погледнал по-сериозно на красианската зап-лаха, отколкото предполагахме – предположи Лийша.
Още докато приближаваха града бяха видели стражи, въоръжени с арбалети с манивели, които патрулираха по върха на стената, и дърводелци, които дълбаеха цепнатини за стрелите на по-долните нива на стената. Макар до неотдавна портата да бе охранявана от двама стражари, сега бяха неколцина, нащрек и с копия в готовност.
– Историята на Марик май ги е накарала да пощръклеят – съг-ласи се Защитения, – но бас ловя, че тези стражи са там най-вече, за да препречват достъпа до града на хилядите бежанци, а не за да го предпазят от красианско нападение.
– Херцогът не би могъл да откаже подслон на всички тези хора – рече Лийша.
– Защо пък не? – попита Защитения. – Херцог Юкор оставяше просяците в Мливари да спят по незащитените улици всяка нощ.
– Ей, какво търсите тук? – викна един от пазачите, когато наближиха.
Защитения дръпна качулката си още по-ниско и се изтегли зад групичката.
– Идваме от Хралупата на Избавителя – отвърна Роджър. – Аз съм Роджър Полухват, упълномощен жонгльор на Гилдията, а това са моите придружители.
– Полухват ли? – попита единият стражар. – Цигуларят?
– Същият – каза Роджър и вдигна цигулката, вече с чисто нови струни, която Защитения му бе подарил.
– Ходил съм ти веднъж на представление – изсумтя пазачът. – Кои са другите?
– Това е Лийша, билкарка от Хралупата на Избавителя и бив-ша лечителка при госпожа Джизел в Анжие – каза Роджър и посочи Лийша. – Останалите са дървари, които ни пазеха по пътя – Гаред, Уонда и, ъъ... Флин.
Уонда вдиша рязко. Флин Кътър бе името на баща ѝ, който беше загинал в Битката при Хралупата на дърваря преди по-малко от година. Роджър веднага съжали за импровизацията.
– Тоя защо се е покрил така? – попита стражът и посочи с брадичка Защитения.