Пристигнали вече в двора му, те подминаха частните градини и стадата на херцога наред с десетките сгради за слугите и занаятчиите му, преди да стигнат палата. Отвесните стени на зданието се изкачваха на няколко етажа, а имаха и наблюдателни кули, които стигаха дори още по-високо, отвъд защитната мрежа на крепостта.
Защитите на двореца бяха не само произведения на изкуството, но и на функционалността. Лийша усещаше силата на знаците, докато очите ѝ танцуваха по невидимите нишки, изграждащи мощната мрежа.
– Моля, последвайте ме – каза принц Тамос на Защитения, щом каретата спря пред входа на двореца.
Лийша се мръщеше, докато пристъпваха в палата след принца, чудейки се дали и на срещата ще продължат да я пренебрегват заради Защитения. Той многократно бе заявявал, че не би поел повече отговорност за Хралупата, отколкото Марик пое за райзънските бежанци. Можеше ли да му има доверие, че ще постави нуждите на града пред своите?
Сводът на преддверието се извисяваше над тях, но във величественото помещение нямаше просители. Принцът ги отведе надалеч от тронната зала по коридори, застлани с килими и пок-рити с тапети и маслени картини. Влязоха в приемна с кадифени канапета и запалена мраморна камина.
– Моля, изчакайте тук благоволението на херцога – каза Тамос на Защитения. – Слугите ще ви обслужат, ако имате нужда от нещо.
– Благодаря ви – отвърна Защитения, щом пристигна прис-лужник с поднос, отрупан с напитки и малки сандвичи. Двама дървени войници стояха изпънати пред вратата с копия в готовност.
Доста време мина обаче и отегченият Роджър зажонглира с изпразнените им чаени чаши.
– Колко ще ни накара да чакаме Райнбек според тебе? – попита той, докато крачеше по пода в определен мотив, опитвайки се да държи осакатената си ръка в позиция да улавя и хвърля.
– Достатъчно дълго, за да ни стане ясно, че той командва парада – отвърна Защитения. – Херцозите карат всеки да чака. Колкото по-важни са гостите, толкова по-дълго ги оставя да му броят нишките по килима. Доста отегчителна игричка, но щом ще накара Райнбек да се почувства по-сигурен, няма лошо да го оставим да си я доизиграе.
– Трябваше да си донеса ръкоделието – промърмори Лийша.
– И аз съм оставила доста недовършени гергефи, мила – рече глас зад нея. – Винаги ме е бивало да започвам гоблените, но някак все не успявам да ги завърша.
Лийша се обърна и видя на вратата министър Дженсън да води подръка достопочтена дама, която изглеждаше на около осемдесет.
Роджър се сепна и щом изпусна една от чашите, с които жонглираше, Лийша също трепна. За щастие, чашата отскочи от дебелия килим и не се счупи.
Жената изгледа Роджър по начин, който би накарал Илона да се гордее.
– Виждам, че Арик така и не е стигнал дотам да те научи на обноски.
Лицето на Роджър стана по-червено от косата му.
Жената беше дребна, дори за Анжие – едва метър и петдесет от бялата красианска дантела по ръба на широката ѝ рокля от зелено кадифе до върха на полираната дървена диадема в сребристата ѝ коса, захваната с множество фиби. Точиците по диадемата имаха златен обков, а в тях се мъдреха скъпоценни камъни. Жената беше тънка като вейка, леко прегърбена и се подпираше на ръката на първия министър. Кожата по ръцете, които го стискаха, беше сбръчкана и прозрачна. От кадифената ѝ огърлица висеше изумруд с размерите на бебешко юмруче.
– Позволете да ви представя нейна Светлост лейди Арейн, херцогинята майка, родила негова Светлост херцог Райнбек Трети, покровител на Гористата крепост...
– Да, да – прекъсна го Арейн. – Няма човек, който да не знае титлите на сина ми, а аз по-млада няма да стана, докато ги изреждаш за хиляден път тази седмица, Дженсън.
– Моите извинения, милейди – рече Дженсън и се поклони леко.
Лийша направи реверанс след представянето, а мъжете се пок-лониха. Уонда носеше мъжки панталони и нямаше поли, които да разпери, така че направи неумел жест, който не бе нито едното, нито другото.
– Ако ще се обличаш като мъж, момиче, по-добре се покланяй като такъв – скастри я Арейн, снижила поглед.
Уонда се изчерви и се поклони дълбоко.
Херцогинята майка изсумтя удовлетворено и се обърна към Лийша.