– Всичко изглежда наред, ваша Светлост. Благодаря ви за съдействието. Сега вече можете да се облечете.
– Благодаря ви, госпожице – отвърна херцогинята. – Надявам се, че ще откриете какво не ми е наред.
– Не мисля, че нещо „не ви е наред“, мила – каза Лийша, – но ако има какво да се лекува, не берете грижа – ще го излекуваме.
Херцогинята се усмихна немощно и кимна. Вероятно беше чувала същото нещо поне от десетина други билкарки. Нямаше причина да смята, че Лийша ще е по-различна.
Херцогинята се върна до прозореца, а Лийша отиде при тоалетката, за да погледне резултатите от пробите. Херцогинята майка я последва тихо.
– На момичето му няма нищо – рече Лийша. – Би могла да роди цяла войска.
Арейн ѝ подаде малка тюлена кесийка, пълна с изсушени билки.
– Това са цветовете, от които знатната билкарка ѝ вари чая за плодовитост.
Лийша подуши вързопчето.
– Да, обикновената смес е. Със сигурност не би ѝ навредил, но аз мога да сваря по-силен... Не че това би имало значение.
– Мислиш, че проблемът е в сина ми? – попита Арейн.
Лийша сви рамене.
– Следващата логична стъпка ще е да прегледам него, ваша Светлост.
Арейн изсумтя.
– Инатливото магаре едва позволява билкарка да му погледне гърлото дори когато се е простудил и едва ли не ще си изкашля вътрешностите. Не вярвам да даде въобще да се доближиш до мъжествеността му... – тя изгледа Лийша от горе до долу и добави кисело: – ... освен ако не искаш да го прегледаш и да си вземеш пробите по старомодния начин.
Лийша се намръщи, а Арейн се разсмя.
– Така си и знаех! – изкиска се тя. – Ще накараме момичето да го направи! Че за какво друго е една млада херцогиня?
* * *
Министър Дженсън остана в приемната, след като херцогинята майка си тръгна заедно с Лийша и Уонда. Извади тънка дъбова кутия, гладко полирана, и я подаде на Роджър.
– Намерихме я в покоите на Арик след уволнението му – рече Дженсън. – Изпратих съобщение до Гилдията на жонгльорите, че е у мен, но вашият майстор така и не си направи труда да си я вземе. Трябва да призная, че това ме смая. Преди да тръгне, Арик си взе всичко, освен перата от матрака, та даже и няколко неща, които не бяха точно негови. Това обаче го беше оставил на масата просто ей така.
Роджър взе кутията и я отвори. Вътре върху зелено кадифе лежеше златен медальон с тежка верижка. Върху него имаше кръстосани релефни копия зад щит с герба на херцог Райнбек – корона, покрита с листа, над обрасъл с бръшлян трон.
Роджър помнеше достатъчно от уроците по глашатайство на Арик, за да разпознае медальона веднага – Знатния анжиерски медал за храброст. Най-високият почетен знак на херцога. Роджър го зяпна удивено. Какво ли бе сторил Арик, за да заслужи такава награда, и защо би я изоставил? Без да се брои символичната ѝ стойност даже, самият медал струваше цяло състояние. В бедния на метали Анжие само верижката би струвала планина от клатове, а пък златото...
– Негова Светлост връчи медала на Арик за храбростта при опустошението на Речен мост – каза Дженсън, сякаш му бе прочел мислите. – Щеше да е достатъчно само себе си да бе спасил, а после да докладва на херцога за падането на града, но той се бе изправил срещу ядроните и бе спасил и теб, момче на не повече от три лета, което не би могло да тича или да се скрие самӝ...
Той поклати глава.
Роджър се почувства, сякаш министърът го бе зашлевил.
– Нямам никаква представа защо би оставил това – каза той глухо, преглъщайки буцата в гърлото си. – Благодаря ви, че сте го запазили.
Затвори кутията и я пъхна в многоцветната си торба, която носеше през рамо.
– Е – каза Дженсън, когато стана ясно, че Роджър няма какво повече да каже. Погледна Защитения. – Ако сте готов, господин Флин, негова Светлост ще приеме вашата делегация.
– Но Лийша... – започна Роджър.
Министърът сви устни.
– Негова височайша Светлост не желае да приема жени в тронната си зала – каза Дженсън. – Уверявам ви, че госпожица Лийша е в добри ръце с херцогинята майка и нейните придворни дами. Можете да ѝ разкажете за срещата, след като негова Светлост ви отпрати.
Защитения се намръщи и пресрещна погледа на министъра. Дребният човечец сякаш се вцепени от страх под взора на тези сурови очи, но не се отметна от думите си. Погледът му се насочи към стражите пред вратата.
– Добре тогава – каза накрая Защитения. – Моля, заведете ни.
Дженсън прикри въздишката си на облекчение и се поклони.