Роджър бързо се съвзе.
– Джерал подхвърли магическия си щит на Арик и му каза да скрие на безопасно място мен и майка ми. Джерал взе копието си, а баща ми – железен ръжен от огнището, и двамата се обърнаха, за да препречат пътя на ядроните.
Роджър се умълча. Когато отново проговори, гласът му беше хладен и безизразен, липсваше му всякакво чувство.
– Майка ми изтича при Арик, но той я блъсна, грабна своята торба с вълшебства и избяга от стаята.
Лийша ахна и Роджър кимна.
– Честна дума. Арик ми помогна само защото майка ми ме набута при него в скривалището точно преди да я нападнат демоните. И дори тогава се опита да ме зареже.
Той се пресегна към торбата с вълшебства на Арик и прокара пръсти по износеното кадифе и напуканите кожени кръпки.
– По онова време не беше износена и избеляла. Арик беше човекът на херцога и торбата му беше ярка и нова, както подобава на един владетелски глашатай.
– Това е истината за храбростта на Арик – каза той през стиснати зъби. – Спаси торба с играчки.
Той хвана торбата в здравата си ръка и я стисна така силно, че кокалчетата му побеляха.
– Торба, която и аз разнасям навсякъде със себе си, все едно е точно толкова важна и за мен!
Той разтресе торбата в лицето на Лийша, после очите му се стрелнаха към пламъците, които буйстваха в камината. Роджър заобиколи бюрото и тръгна към огнището.
– Роджър, спри! – извика Лийша, застана на пътя му и хвана торбата. Роджър я държеше здраво и билкарката не успя да я издърпа от ръцете му, но и той не се опита да я избута от пътя си. Погледите им се приковаха един в друг, очите на Роджър бяха широко отворени като на притиснато в ъгъл животно. Лийша го обгърна с ръце, той зарови глава в гръдта ѝ и се разплака.
Когато престана да потръпва, Лийша го пусна, но Роджър се държеше здраво за нея. Очите му бяха затворени, ала устата му приближаваше нейната. Тя бързо се дръпна и хвана Роджър, който се олюля пиянски.
– Извинявай – каза той.
– Няма нищо – успокои го тя и го заведе до стола при писалището, където той седна тежко и задържа дъха си, сякаш се опитваше да укроти раздразнен стомах. Лицето му беше бледо и потно.
– Изпий ми чая – предложи Лийша. Тя му взе торбата с вълшебствата, а той я пусна без съпротива. Лийша остави торбата в един тъмен ъгъл, съвсем отдалечен от огъня, и върна на приятеля си Ариковия златен медальон, който досега бе лежал на земята.
– Защо го е оставил? – попита Роджър, загледан в медальона. – Като ни изгони херцогът, Арик взе абсолютно всичко от стаята, което не бе заковано за пода. Можеше да продаде медала заедно с всички останали неща, които изтъргува през годините, докато се носехме по течението. Така можеше да ни изкара прехраната и жилището за месеци напред. Нощите да ме вземат, можеше да покрие всичките си сметки от баровете из града, а това никак не е малко.
– Сигурно е знаел, че не го заслужава – каза Лийша. – Може би се е срамувал от постъпката си.
Роджър кимна.
– И аз така мисля. И поради някаква причина това само прави нещата да изглеждат по-зле. Искам да го мразя...
– Но той ти е бил като баща и не можеш – довърши Лийша и поклати глава. – Познавам много добре това чувство.
Лийша преобърна медальона в ръцете си и опипа гладката му обратна страна.
– Роджър, как се казваха родителите ти?
– Кали и Джесъм – отвърна той. – Защо?
Лийша остави медальона на писалището, бръкна в един от многото джобове на престилката си и извади малкия кожен вързоп, в който държеше инструментите си за защитаване.
– Щом този медал е направен, за да почете спасяването ти от клането в Речен мост, нека тогава бъде в почит на всички.
С гладък краснопис тя издълба в мекия метал КАЛИ, ДЖЕСЪМ и ДЖЕРАЛ. Когато приключи, имената заблещукаха на светлината на огъня. Роджър ги гледаше с широко отворени очи, а Лийша взе тежката верижка и му я сложи на врата.
– Погледнеш ли медала, не мисли за Арик и неговия грях. Спомни си за тези, чиято жертва не е била възпята.
Роджър докосна медальона и сълзите закапаха по златото.
– Никога няма да се отделя от него.
Лийша сложи ръка на рамото му.
– Мисля, че ще го сториш, ако от това зависи нечий живот. Ти не си Арик, Роджър. Направен си от по-твърд материал.
Роджър кимна.
– Време е да го докажа.
Той стана, но се поклати така нестабилно, че трябваше да се вкопчи в писалището, за да запази равновесие.