Защитения остави юздите, поемайки контрол над коня само с колене, и извади големия си лък. Над главата му се чу крясък, който му послужи като предупреждение – той се завъртя, уцели главата на снижаващ се демон със защитена стрела и магията експлодира.
Проблясъкът сякаш привлече всички дървесни демони едновременно. Те се нароиха около дърветата край Защитения, запищяха с омраза и заразмахваха зъби и нокти.
Защитения започна да стреля с лъка, а магическите му стрели пробиваха големи черни дупки в ядроните от двете му страни. Здрачен танцьор разпръскваше демоните пред тях, а защитените му копита искряха празнично, докато тъпчеха напред.
Демоните ги погнаха и с едри крачки затичаха край коня. Защитения натика лъка обратно в сбруята и взе копие, което развъртя като вихрушка, промушвайки прииждащите от всички страни демони. Един се приближи, но Защитения го ритна в лицето, а бойната защита на петата му проблясна и хвърли демона назад.
През цялото време Здрачен танцьор не спираше да тича.
* * *
Когато зърнаха Речните мостове, те все още бяха съвсем бод-ри, заредени от среднощните убийства, въпреки че ни конник, ни кон бе почивал тази нощ.
Бяха изминали петнайсет години от разгрома на Речен мост. Тогава градчето бе към Мливари, но Райнбек бе поискал дял от таксите за моста и се бе опитал да построи селището наново, ала от южната страна на Разделящата река.
Защитения си спомняше аудиенцията, на която Рейджън бе съобщил плана на Райнбек пред Юкор. Тогава херцогът се беше разбеснял и изглеждаше по-склонен да изгори до основи крепостта Анжие, отколкото да дели таксите от моста с Райнбек.
Точно така се появиха двете търговски градчета, по едно на всеки бряг, като и двете се наричаха Речен мост и бяха в постоянна вражда. Имаше гарнизони за херцогски стражи и всеки, преминал с коня си, биваше таксуван два пъти. Тези, които отказваха да платят, можеха или да си наемат сал, за да ги пренесе с вещите им, което често излизаше по-скъпо и от митото, или да преплуват.
Речните мостове бяха единствените градчета в цяла Теса, които имаха стени. От мливарийска страна стените бяха от камък и хоросан, а от анжиерска – от огромни, насмолени дървени трупи, вързани здраво. И двете стени стигаха до самата река и стражите, които патрулираха по върховете им, често си разменяха ругатни с отсрещната страна.
Стражите от анжиерската страна тъкмо бяха отворили портите, за да приветстват утрото, когато Защитения нахлу в галоп. Носеше ръкавици, а лицето му бе скрито от качулката. Вероятно стражите бяха останали стъписани след него, но той не си направи труда да дава обяснения – пред себе си държеше херцогския печат и нямаше нужда да забавя коня си. Знатните вестоносци преминаваха безплатно и от двете страни на реката. Стражите се размърмориха заради показната неучтивост, но не го спряха.
Сутрешна мъгла се стелеше из града и повечето мостовчани все още топлеха кашите си, когато Защитения профуча през градчетата почти незабелязано. Така беше по-лесно. Видеха ли татуираната му кожа, хората или хукваха да бягат, като че ли са видели ядрон, или падаха на колене, наричайки го Избавителя. Той наистина не знаеше кое му беше по-неприятно.
Пътят от Речен мост към Мливари вървеше право на север. Вестоносците го изминиваха за около две седмици. Рейджън, неговият наставник, обикновено беше по-бърз – стигаше за единайсет дни. Яхнал Здрачен танцьор и забравил страха от нощта, Защитения стигна за шест дни, оставяйки след себе си диря от демонска пепел. Посред нощ подмина в бесен галоп Дъбравата на Хардън, селце на ден път южно от Мливари, но все още оставаха часове до зазоряване, когато пред погледа му изникна самата крепост.
Щом зърна планинския град, емоциите връхлетяха Защитения, който толкова пъти си бе обещавал никога повече да не се връща, въп-реки че в много отношения чувстваше Мливари като свой дом не по-малко от Потока на Тибит. Беше прекалено разсеян, за да се бие, и реши да си устрои лагер с преносимия си кръг. Прекара времето до съмване в опити да си припомни каквото може за херцог Юкор.
Защитения го бе срещал само веднъж, и то като малък, но тъй като бе работил в библиотеката на херцога, познаваше сърцето му. За Юкор знанието беше съкровище, каквото за други би била храната или златото. Ако му дадеше бойните защити, херцогът нямаше да ги сподели с народа си. Щеше да ги запази в тайна, за да увеличи собствената си власт.
Защитения нямаше да допусне това. Трябваше бързо да предаде символите на всички защитници в града. В Мливари те бяха в постоянна връзка, която до голяма степен бе изградена благодарение на него. Ако отнесеше защитите при Коб, бившия му майстор, те щяха да стигнат до всеки, преди Юкор да успее да ограничи знанието.