Мисълта за Коб отвори шлюза на спомените, които Защитения дълго бе потискал. От осем години не беше говорил с майстора си или с когото и да било в Мливари. Беше им писал писма, но така и не бе намерил силата да ги изпрати. Добре ли бяха Рейджън и Елиса? Дъщеря им Маря сега трябваше да е на осем. Ами Коб, приятеля му Джейк? Ами Мери?
Мери. Именно заради нея той не се връщаше към онези ранни спомени. Можеше да се изправи отново пред Джейк, Рейджън или Коб. Елиса щеше да го нахока, задето тръгна, без дори да се сбогува, но Защитения знаеше, че тя би му простила, щом ѝ свършат ругатните. Той не искаше да вижда само Мери – единственото момиче, което си бе позволил да обича.
Дали все още си мисли за мен? – зачуди се той. – Дали не ме е чакала с надеждата, че ще се върна? Хиляди пъти си бе задавал тези въпроси през годините, но тя вече го бе отблъснала веднъж и той така и не посмя да потърси отговорите им.
А сега... той погледна надолу към татуировките, покрили кожата му. Сега не би могъл да се изправи пред нито един от тях, не би могъл да понесе да видят чудовището, в което се бе превърнал. Щеше да се довери на Коб, защото нямаше друг избор, но за всички щеше да е най-добре да си мислят, че никога повече няма да се върне или направо, че е мъртъв. Помисли за писмата в торбата. Те казваха достатъчно. Щеше да се погрижи да бъдат доставени и щеше да стане ясно, че изпращачът им е умрял в мир.
Изведнъж се почувства ужасно уморен и легна. Сънят го пребори и той видя лицето на Мери. Видя нощта, в която се бяха разделили.
Ала сънищата му промениха миналото. Този път той не я остави. Отказа се от стремежа си да стане вестоносец и остана да върти делата около защитите на Коб, като това не го накара да се чувства затворен, а свободен – по-свободен дори от сега, когато вървеше сред демоните посред нощ.
Видя красотата на Мери, облечена с булчинска рокля, видя изящ-ната подутина на растящия ѝ корем, видя как се смееше, обкръжена от щастливи, здрави деца. Пред него стояха усмихнатите лица на клиентите, чиито домове той обезопасяваше. Там беше и Елиса, която го гледаше с гордост в очите. Майчина гордост.
Крайниците му потрепваха в калта, докато той се опитваше да откъсне съзнанието си от видението, ала сънят го държеше упорито и нямаше изход от него.
Той отново видя нощта, в която се бяха разделили – този път както бе станало в действителност. Той си тръгна, препускайки, без да каже и дума след кавгата им. Но когато напусна, умът му последва Мери и му показа как тя прекарва година след година по стените на Мливари и чака неговото завръщане. Радостта и руменината на лицето ѝ бяха изчезнали. Отначало мъката наистина я правеше по-красива, но с годините това тъжно, красиво лице стана мършаво и празно, около устата ѝ се появиха бръчки от тъга, а под безжизнените ѝ очи се образуваха тъмни кръгове. Най-добрите си години тя прекара в чакане на върха на стената, молейки се, плачейки.
Трети път видя нощта на раздялата им и с този последен сън се озова насред истински кошмар. В него той напусна, но не последва голяма тъга или болка. Мери се изплю пред градските порти и си тръгна, след което си намери друг и въобще забрави за съществуването на своята първа любов. Рейджън и Елиса така се бяха зах-ласнали по новородената си дъщеря, че дори не забелязаха отсъствието му. Новият помощник на Коб бе по-благодарен и не искаше друго, освен да му бъде като син и да наследи работилницата му. Защитения се сепна от сън, но образът остана в главата му и той се засрами, че се е ужасил, защото знаеше колко себично е това.
Последното видение би било най-добро за всички ни – помисли си той.
* * *
Дори след всички тези години и въпреки ударите на природните стихии, мястото, където Едноръкия бе пробил защитите на стената на Мливари, все още личеше като кръпка, както забеляза Защитения на сутринта, докато разтуряше лагера и прибираше бронята на Здрачен танцьор.
Трите съня все още блуждаеха из ума му. Кой щеше да се окаже реалност? Струваше ли си да се опитва да узнае, поне за свое успокоение, ако не за нещо друго?
Недей – посъветва го мислен глас. – Дойде, за да видиш Коб, виж се с него! Не си тук заради останалите. Спести им тази болка. Спести я на себе си. Този глас го следваше неотлъчно и го караше да внимава. Защитения си представяше, че това е гласът на баща му, въпреки че не беше виждал Джеф Бейлс вече близо петнайсет години.