Беше свикнал да игнорира тези съвети.
Само ще погледна – помисли си Защитения. – Тя няма да ме види. А дори да ме види, не би ме разпознала. Само ще погледна, за да отнеса спомена в нощта.
Яздеше възможно най-бавно, но дори с това темпо стигна до градската порта още докато я отваряха. Първи излязоха градските стражи, които придружиха групички защитници и техните чираци до ясно очертани места на земята. Всички започнаха да събират защитени стъклени предмети, като проверяваха набързо дали ядроните са ги заредили. Самият Защитен бе дал стъклените защити на Мливари, но дори той се изненада, че ги използват толкова ефикасно, колкото в Хралупата, макар и не за толкова практични цели. Мливарийските защитници явно наблягаха на луксозните вещи – бастуни, статуи, прозорци, бижута. Щом измиеха кръвта на примамката от стъкларията, тя щеше да блесне като шлифован диамант, но скъпоценният камък далеч не можеше да се мери по твърдост със защитеното стъкло.
Стражите вдигнаха поглед, когато приближи. В студената утринна влага не беше толкова странно, че върви с вдигната качулка, но след като видяха оръжията в сбруята на Здрачен танцьор, те вдигнаха копия и не ги свалиха, докато Защитения не им показа торбата с печата на Райнбек.
– Рано идваш, вестоносецо – отбеляза един от стражите, когато се поуспокоиха.
– Бързах и се опитах да стигна, без да спирам в Дъбравата на Хардън – излъга Защитения с лекота. – Мислех, че ще успея, но тогава чух в далечината последния звънец и разбрах, че няма да стигна портата преди залез. Устроих си лагер само на километър и половина от тук и там прекарах нощта.
– Лош късмет – отбеляза стражът. – Останал си навън в тая студена нощ, а съвсем наблизо са те чакали топли стени и мил подслон.
Защитения, който от години не бе изпитвал горещина или студ, кимна и се направи, че потреперва, с което свали още по-ниско качулката пред лицето си, все едно искаше да се предпази от студа.
– Едно горещо кафе и топла стая биха ми се отразили добре. Не бих отказал даже топло кафе и гореща стая.
Стражът кимна и тъкмо щеше да му махне да мине, когато изведнъж погледна нагоре. Защитения се напрегна, вече решил, че ще поискат да си свали качулката.
– Там, на юг, толкова ли е зле, колкото разправят? – попита вместо това стражът. – Райзън бил паднал, навсякъде плъзнали бездомни бежанци, а този, новият Избавител стоял със скръстени ръце, така ли е?
Явно слуховете бяха стигнали чак до далечния север.
– Тези новини трябва първо да ги съобщя на херцога, преди да научат всички останали – отвърна Защитения, – но е вярно, зле е на юг.
Стражът изсумтя и му махна да продължава към града.
* * *
Защитения намери странноприемница и отведе Здрачен танцьор в конюшнята. Там вече стоеше момче, което чистеше тора. Едва ли бе на повече от дванайсет и цялото беше оцапано.
От слугинската класа ще да е – помисли си Защитения, а това напълно обясняваше защо работи толкова рано. Момчето вероятно спеше в конюшнята и сигурно дори се считаше за късметлия. Защитения бръкна в кесията си, извади тежка златна монета и я пъхна в ръката на детето.
То се ококори, щом погледна монетата. Едва ли бе държало толкова пари в ръката си, а монетата би му стигнала, за да се снабди с нови дрехи, храна и подслон за месец.
– Погрижи се добре за коня ми и ще получиш още една, като си го взема – рече Защитения.
Това беше прекалено разточително и може би щеше да привлече внимание, но парите вече не значеха нищо за него, а и знаеше колко лесно мливарийските слуги изпадаха до просяци. Остави момчето и се отправи към странноприемницата.
– Трябва ми стая за няколко нощи – каза той на ханджията, преструвайки се, че дисагите и останалите неща му тежат, въп-реки че ги усещаше леки като перце.
– Пет луни на вечер – отвърна ханджията.
Беше млад, сякаш прекалено млад, за да движи цяла страноприемница. Поклони се с очевидното желание да погледне под качулката.
– Огнен демон ми се изплю в лицето – каза Защитения и неподправеното му раздразнение накара човека да отскочи назад. – Не е приятна гледка.
– Разбира се, вестоносецо – отвърна ханджията и се поклони отново. – Извинявам се. Не беше редно да зяпам.
– Няма нищо – изсумтя Защитения и пренесе нещата си по стълбите, след което ги заключи в стаята и тръгна из града.
* * *
Улиците на Мливари бяха светли и познати, а смрадта от торните огньове и въглищата от железарските работилници му се струваше почти радушна. Всичко беше точно както го помнеше, но все пак му се струваше чуждо.