Различният беше той.
Пътят до работилницата на Коб му бе до болка познат, но това, което намери там, стъписа Защитения. От двете ѝ страни имаше огромни пристройки. Къщурката зад работилницата, в която бяха живели с Коб, вече я нямаше, а на нейно място се извисяваше склад с много по-внушителни размери. Коб печелеше добре, когато Арлен напусна, но то не беше нищо в сравнение с това. Защитения се стегна и влезе през главния вход.
С отварянето на вратата се раззвъняха камбанки и от звука, като че ли липсваща част от душата му, го побиха тръпки. Работилницата беше по-голяма, но все още бе изпълнена с познати предмети и миризми. Там беше тезгяхът, над който бе висял цяла вечност. Малката ръчна количка, която бе дърпал из целия град. Отиде до перваза на един от прозорците и с благоговение прокара пристегнатите си в ръкавицата пръсти по защитите, които някога беше вдълбал в камъка. Чувстваше се, сякаш би могъл да хване някой инструмент за защитаване и да се върне към работата си, все едно последните осем години не бяха минали.
– Мога ли да ви помогна? – разнесе се глас и Защитения замръзна, кръвта му се вледени.
Беше се изгубил в друго време и не бе чул, че някой приближава. Не беше нужно да се обръща обаче, за да разбере кой е. Веднага се сети и се ужаси. Какво правеше тя там? Какво означаваше това? Той се обърна бавно с лице към нея, скрит под сенките на качулката.
Годините се бяха оказали милостиви към майка Елиса. Тя вече беше на четирийсет и шест зими, но косата ѝ все още бе черна и гъста, а бузите ѝ гладки. Само около очите и устата имаше леки бръчици. Чувал беше да ги наричат „бръчки от усмивки“ и това му донесе някакво облекчение.
След като съм я оставил, е прекарала последните осем години с усмивка на уста – помисли си той.
Елиса понечи да каже нещо, но в стаята връхлетя момиченце с дълга кафява коса и големи кафяви очи, което веднага отне вниманието на жената. Момичето носеше рокля от виненочервено кадифе и панделка в косите от същия плат. Панделката се беше разместила и пред лицето му падаха гъсти кичури, а бузите и ръцете му бяха оцапани с тебешир, оставил следи и по роклята. Защитения веднага разбра, че това е Маря, дъщерята на Рейджън и Елиса, която бе държал само мигове след раждането ѝ. Беше невинна и красива и изведнъж го заболя, като съзря в нея цялата радост, която бе пропуснал през изминалите години.
– Майко, виж какво нарисувах! – извика момиченцето.
Подаде ѝ дъска, върху която бе нарисуван магически кръг. Защитения хвърли едно око на символите и веднага разбра, че бяха силни. Още повече че много от тях ги бе донесъл самият той от Потока на Тибит. Изпита утеха, като разбра, че все пак е докоснал живота на момичето, пък било то и по такъв незначителен начин.
– Много са красиви, сладка моя – похвали я Елиса и се наведе, за да върже отново косата на дъщеря си с панделката.
Когато свърши, целуна Маря по челото.
– Скоро ще тръгнеш с баща си по защитнически поръчки.
Момиченцето изписука от радост.
– Имаме клиент в момента, миличка – рече Елиса и отново се обърна към Защитения, прегърнала момичето.
– Аз съм майка Елиса. – гордостта от титлата все още личеше в гласа ѝ, дори след толкова години. – А това е дъщеря ми...
– Ти пастир ли си? – попита момиченцето, прекъсвайки майка си.
– Не – отвърна Защитения с дълбокия дрезгав глас, с който си служеше, откакто бе защитил кожата си.
Последното нещо, което искаше, бе Елиса да го разпознае по гласа.
– Тогава защо се обличаш като такъв? – поиска да узнае момичето.
– Белязан съм от демони – отвърна ѝ той – и не искам да те уплаша.
– Аз не се страхувам – настоя Маря, опитвайки се да надникне под качулката.
Той направи крачка назад и дръпна качулката си още по-ниско.
– Не бъди груба! – смъмри я Елиса. – Тичай да си играеш с брат си.
Момичето погледна непокорно майка си, но Елиса свъси вежди и то се втурна обратно през стаята и спря при тезгях, където момченце на около пет зими редеше кубчета, изрисувани със защити. Младото лице приличаше досущ на рейджъновото и Защитения изпита дълбока радост за своя наставник, но същевременно го застигна и тежко съжаление, че никога няма да опознае момчето или мъжа, в когото това дете щеше да се превърне.
Елиса изглеждаше сконфузена.
– Извинявайте за това. Съпругът ми също има белези, които не желае да показва. Значи сте вестоносец?
Защитения кимна.
– С какво бих могла да ви помогна? – попита тя. – Нов щит? Или може би искате да оставите преносим кръг за поправка?