Тя се беше омъжила за Джейк. Същият Джейк, който го научи да играе ритнитопка и който крадеше сладкиши от задния прозорец на пекаря, а после ги споделяше с тях. Джейк, който го бе следвал с някаква възхита, след като Арлен му беше казал, че се готви за вестоносец. Джейк, когото Мери никога не бе забелязвала, тъй като очите ѝ винаги търсеха Арлен.
– Извинете ме – каза той, прекалено стъписан, за да си преправи гласа. – Сигурно съм сбъркал...
Обърна се и с едри крачки потегли в обратната посока по Мелничарски път.
Чу я как ахна зад него и се забърза още повече.
– Арлен? – извика тя и той хукна да бяга.
Но дори когато се затича, все още чуваше стъпките ѝ зад себе си.
– Арлен, спри! Моля те! – викаше тя, ала той не ѝ обърна внимание, защото единствената му цел бе да се махне, а здравите му крака лесно щяха да я надбягат.
На пътя имаше счупена каручка, а край нея насред цялата бъркотия се караха двама мъже. Защитения изгуби няколко ценни секунди, докато заобиколи, и Мери скъси разстоянието помежду им. Той се стрелна между две колиби с надеждата да мине напряко, но изходът, който помнеше, вече бе зазидан с каменна стена, прекалено висока, за да я прескочи.
Той затвори очи с надеждата да се дематериализира, както бе станало в колибата на Лийша, но слънцето бдеше над него и магията не подейства. Тръгна на бегом в обратната посока, ала вече беше късно. Сблъска се лице в лице с Мери, която тъкмо свиваше в уличката, и двамата се проснаха на земята. Защитения бе нащрек дори докато падаше и успя да си задържи качулката пред лицето, макар да се удари в калдъръмената улица. Той се стегна, готов да скочи отново на крака, обаче Мери се хвърли върху него и го обгърна здраво с ръце.
– Арлен – проплака тя, – веднъж те оставих да си отидеш. Заклех се в Създателя, че втори път няма да го допусна.
Тя го стисна още по-силно и заплака в робата му, а той я прегърна и я залюля напред-назад, седнал на земята в началото на уличката. Беше се изправял срещу демони, малки и големи, а ето че тази прегръдка го ужасяваше по неописуем начин.
След малко Мери се съвзе, подсмръкна и избърса носа и очите си с ръкав.
– Сигурно приличам на парцал – оплака се тя дрезгаво.
– Ти си красавица – отвърна той, сякаш казваше не комплимент, а проста истина.
Тя се засмя смутено, сведе поглед и отново подсмръкна, а след това промълви:
– Опитах се да изчакам.
– Нищо – отвърна той.
Но Мери поклати глава.
– Ако бях вярвала, че ще се върнеш, щях да те чакам вечно. – тя вдигна очи към него, взирайки се в сенките под качулката му. – Никога нямаше да...
– Да се омъжиш за Джейк ли? – попита той с по-груб тон, отколкото искаше.
Тя отново извърна глава, докато двамата се изправяха неловко.
– Теб те нямаше, а той беше тук. Той ми беше добър съпруг през всичките тези години, Арлен, но... – тя го погледна колебливо. – Ако поискаш...
Стомахът му се сви на топка. Какво да поиска? Щеше ли да тръгне с него? Или щеше да остане в Мливари и да напусне Джейк заради него? Картините от съня му преминаха пред очите му.
– Мери, недей – помоли я той. – Не го казвай.
Той вече не можеше да се върне назад.
Тя му обърна гръб, все едно току-що ѝ бе ударил шамар.
– Не си се върнал заради мен, нали? – попита тя, дишайки дълбоко, като че ли за да спре сълзите. – Просто си искал да наминеш, за да видиш стария си приятел Джейк, да го тупнеш по рамото и да му разкажеш някоя и друга история, преди да потеглиш отново.
– Не е вярно, Мери – отвърна той, приближи се откъм гърба ѝ и я хвана за раменете.
Чувството, което изпита, бе особено – едновременно познато и чуждо. Не можеше да си спомни последния път, когато бе докосвал някого по този начин.
– Надявах се, че си намерила някой друг, докато ме е нямало. Чух, че си, и не исках да развалям всичко. – той се спря за момент. – Просто не очаквах да е Джейк.
Мери се обърна и го прегърна отново, без да среща погледа му.
– Той е добър с мен. Баща ми говори с барона, който държи мелницата, и го направиха ръководител. Направих плочите в майчиното училище, за да си позволим къщата.
– Джейк е добър човек – съгласи се Защитения.