Тя вдигна очи към него.
– Арлен, защо все още криеш лицето си?
Този път той се обърна на другата страна. За миг си бе позволил да забрави.
– Подарих го на нощта. Не е нещо, което би искала да видиш.
– Глупости – заупорства Мери и посегна към качулката му. – Ти си жив след всичкото това време. Да не мислиш, че ме интересуват белезите ти?
Той се дръпна рязко и спря ръката ѝ.
– По-сложно е, отколкото си мислиш.
– Арлен – настоя тя и сложи ръце на ханша си, както винаги бе правила, щом времето за игрички приключеше, – минаха осем години, откакто избяга от Мливари, без да ми кажеш и дума. Най-малкото, което можеш да направиш, е да събереш смелостта да ми покажеш лицето си.
– А аз си спомням, че ти избяга първа – отвърна той.
– Да не мислиш, че не знам? – кресна му Мери. – През всичките тези години обвинявах себе си, без да знам дали си умрял по пътя, или си се озовал в обятията на друга жена само защото една нощ постъпих егоистично и ядно. Колко дълго ще ме наказваш, задето реагирах зле на новината, че искаш да рискуваш живота си само за да се измъкнеш от клетката на живота тук с мен?
Той я погледна с ясното съзнание, че бе права. Никога не беше лъгал нито нея, нито когото и да било, но въпреки това бе мамил – беше я оставил да вярва, че мечтите му да стане вестоносец междувременно са избледнели.
Бавно вдигна ръце и свали качулката си.
Очите на Мери се разшириха и тя покри уста, за да задуши надигналото се изумление при вида на татуировките. Само по лицето му имаше десетки, а някои минаваха по челюстта и устните му, над носа и около очите му, дори по ушите му.
Тя се отдръпна инстинктивно.
– Лицето ти, красивото ти лице... Арлен, какво си направил?
Той си бе представял тази реакция безброй пъти, виждал я беше от хора из цяла Теса, но въпреки всичко не бе подготвен за начина, по който го прониза. Очите ѝ осъждаха цялата му същност и го накараха да се чувства малък и безпомощен, както не се бе чувствал от години.
Чувството го разгневи и Арлен от Мливари, който за пръв път от години бе започнал да се показва на повърхността, отново се скри в мрака. Сега Защитения пое нещата в свои ръце и погледът му стана суров.
– Направих каквото трябваше, за да оцелея – каза той, а гласът му стана по-дълбок и дрезгав.
– Не е вярно – отвърна Мери и поклати глава. – Можеше да оцелееш и тук, в Мливари, в безопасност зад защитите. Всъщност можеше да се установиш в който и да е от Свободните градове. Ти не си се... осакатил, за да оцелееш. Направил си го по-скоро от омраза към самия себе си, мислиш си, че не заслужаваш нищо по-добро от това да скиташ из тъмните нощи. Самата мисъл да отвориш сърцето си и да обичаш нещо, което ядроните биха могли да ти отнемат, те ужасява.
– Не ме е страх от нищо, което ядроните биха могли да направят – отвърна той. – Разхождам се свободно в нощта, без страх от никакви демони независимо от размерите им. Те бягат от мен, Мери! От мен!
Той удари гърдите си, за да подчертае казаното.
– Разбира се, че бягат – прошепна Мери, а сълзите потекоха по гладките ѝ обли бузи. – Ти самият си се превърнал в чудовище.
– Чудовище?! – извика Защитения и с това я накара да се отдръпне от страх. – Аз направих това, което никой друг не е правил от векове насам! Това, за което винаги съм мечтал! Донесох сили, изгубени за човечеството още от Първата демонска война!
Мери се изплю на земята с безразличие. Гледката го смути. Точно това бе видял миналата нощ в третото си видение.
– И на каква цена? – поиска да узнае Мери. – Джейк ми даде двама сина, Арлен. Ще ги призовеш ли да тръгнат на нова демонска война, за да умрат? Можеха да бъдат твои, твоят дар към света, но вместо това ти му предлагаш единствено начини да се саморазруши.
Защитения отвори уста, за да ѝ отвърне нещо ядно, но нищо не му дойде на ума. Ако някой друг му бе казал същите неща, той спокойно щеше да си излее гнева върху него, но Мери с лекота пробиваше всичките му защити. Какво наистина бе дал на света? Щяха ли хиляди млади мъже да тръгнат на бой с оръжията му само за да бъдат изклани в нощта?
– Вярно е, наистина си осъществил това, за което винаги си мечтал, Арлен – съгласи се Мери. – Постарал си се никой повече да не се доближава до теб.
Тя поклати глава и лицето ѝ се изкриви, изхлипа с нежните си устни и покри уста с ръка, след което се обърна и се затича в обратната посока.
Защитения дълго остана на същото място, втренчен в калдъръма, докато хората го подминаваха. Виждаха татуираното му лице и гледката предизвикваше оживени разговори, но той едва ги забелязваше. Мери го бе оставила със сълзи на очи за втори път и му се прииска земята да го погълне.