– Да, наистина съм я чувал – отвърна той и тупна високия жонгльор по рамото. – За мен е чест да срещна толкова храбър човек. Елате с мен довечера да покажем слънцето на няколко каменни демона!
Щом чу предложението, Кийрън пребледня и кожата му доби болнав оттенък. Защитения се усмихна в сенките на качулката си. Може би не беше съвсем над нещата.
– Аз... ъъ, благодаря ви за поканата – запелтечи Кийрън. – И за мен би било чест, разбира се, но моите задължения към херцога никога не биха позволили.
– Разбирам – отвърна Защитения. – Добре, че не сте били толкова зает, когато сте спасили живота на онова малко момче от песента. Как му беше името?
– Арлен Бейнс – каза Кийрън, който си възвърна самообладанието с една отработена усмивка.
Приближи се към Защитения, обгърна с ръка раменете му и заговори на нисък глас:
– Понеже сме съмишленици в борбата срещу демоните, ще ви кажа, че за мен би било чест да увековеча делата ви в песен, стига само да побеседваме за кратко подир срещата с негова Светлост.
Защитения се обърна с лице към него и повдигна глава, допускайки светлината от лектрическата лампа да надникне в качулката му. Кийрън ахна и свали ръката си, след което се отдръпна рязко.
– Не убивам демони за слава, жонгльоре – изръмжа Защитения и тръгна към клетия глашатай, който заотстъпва назад, докато гърбът му не опря в книжен рафт, разклащайки го.
– Убивам демони – приближи се Защитения, – защото го заслужават.
Ръката на Кийрън се разтрепери и разля виното му. Защитения отстъпи крачка назад и се усмихна.
– Напиши песен за това, например – предложи той.
Кийрън все пак не излезе от стаята, но повече не продума, а Защитения му бе безкрайно благодарен за това.
* * *
Огромната зала на Юкор се оказа по-малка, отколкото Защитения си я спомняше, но и сега беше внушителна със своите извисяващи се колони, които поддържаха ужасно високия таван. Беше боядисан като синьо небе с жълто-бяло слънце и лъчи в средата. Подът бе покрит с мозайка, а стените – с гоблени. Имаше място за цяла тълпа, понеже именно тук херцогът провеждаше многобройните си балове и забави и наблюдаваше програмата от високия си трон в края на залата.
Херцог Юкор чакаше на трона си, когато Защитения приближи. Зад него на подиума стояха три жени, по чиито грозновати лица, така подобни на херцогското, и по скъпите им рокли можеше да се познае, че са дъщерите му. Майка Джоун стоеше пред стъпалата на подиума, хванала дъска за писане и писец. Срещу нея бяха гилдийните ръководители Рейджън и Малкълм. И двамата бяха оттеглили се вестоносци и се разбираха. Рейджън прошепна нещо на Малкълм, който изхихика и привлече гневния поглед на Джоун.
До Джоун стоеше пастир Ронел, херцогският библиотекар. И баща на Мери.
Защитения се наруга. Трябваше да очаква да види Ронел. Ако Мери му беше казала...
Но макар Ронел да го наблюдаваше с интерес, очите му не го разпознаваха. Тайната на Защитения беше запазена, поне засега.
Двама стражи затвориха вратата зад тях и кръстосаха копия над нея от вътрешната страна. „Слуги“ с дъски за писане се понесоха към отсрещния край на колоните и останаха да го наблюдават дискретно.
Отблизо Защитения видя, че Юкор бе далеч по-дебел и състарен, отколкото си спомняше. Все още носеше скъпоценни камъни на късите си дебели пръсти и цяло състояние от златни верижки на врата си, но под златната му корона се мъдреше оредяла коса. Въпреки някогашната си внушителност сега изглеждаше, сякаш едва става от престола без чужда помощ.
– Херцог Юкор, Светлина на планините и владетел на Мливари – извика Кийрън, – позволете да ви представя Защитения, вестоносец от името на херцог Райнбек, покровител на гористата крепост и владетел на Анжие.
В главата на Защитения прозвуча гласът на Рейджън, който винаги му изникваше в ума, щом се срещнеше с херцог. Търговците и кралските особи ще те стъпчат в момента, в който им позволиш. Трябва да се държиш като крал в тяхно присъствие и никога да не забравяш кой рискува живота си.
С тази мисъл наум той изправи рамене и пристъпи напред.
– Поздрав към ваша Светлост – извика той, без да чака да му дадат думата.
Робата му се разпери, когато направи елегантен поклон. Дочу се шепот на недоволство заради безочието му, но Юкор се направи, че не го е забелязал.
– Добре дошли в Мливари – каза херцогът. – Чували сме много за вас. Трябва да призная, че бях един от многото, които ви смятаха за мит. Моля, угодете ми.