Лийша цъкна с език, но му угоди. Гаред и Уонда също спряха и с любопитство погледнаха каруцата.
Роджър застана на мястото на водача и размаха цигулката и лъка. Сложи инструмента под брадичката си и погали струните с лъка, изкарвайки от тях плътно бучене.
– Чуйте само – възхити се Роджър. – Гладка като мед. В сравнение с това цигулката на Джейкъб беше детска играчка.
– Щом казваш – рече Лийша.
Роджър се намръщи за момент, но после махна пренебрежително с лъка. Двата му останали пръста стояха разперени за равновесие и така лъкът пасваше на осакатената му ръка, като че ли беше част от нея, докато танцуваше по струните. Роджър даде на музиката да се излее от цигулката и да го понесе във вихъра си.
Усещаше медала на Арик, прилепнал удобно към голата му гръд под шарената туника. Вече не отключваше болезнени спомени. Вместо това тежестта на медала му вдъхваше увереност, беше начин да почете тези, които бяха умрели за него. Той се чувстваше по-силен, когато знаеше, че медалът е там.
Това не беше първият талисман, който Роджър носеше със себе си. Години наред бе пазил кукла от дърво и канап със златист кичур от главата на майстора си за коса. Тя бе стояла в таен джоб в пояса на шарените му панталони. Преди това беше кукла, завършена с кичур от червеникавата коса на майка му.
Но с този медальон Роджър усещаше как и Арик, и родителите му бдят над него, а той им говори чрез цигулката си. Той свиреше своята любов, самотата и съжалението си. Разказа им всичко, което не можеше в реалния живот.
Когато свърши, Лийша и останалите го гледаха втренчено с навлажнени очи, като че ли бяха омагьосани ядрони. Трябваха им няколко секунди, докато потръскат глави и се осъзнаят.
– Никога не съм чувала нещо толкова красиво – възкликна Уонда.
Гаред изсумтя, а Лийша извади кърпичка, за да избърше сълзите си.
Оттам нататък пътуването до Хралупата на Избавителя беше озвучено от музиката на Роджър, който спираше единствено, когато ръцете му притрябваха за нещо друго. Той знаеше, че се връщат при същите проблеми, които бяха оставили, но все пак херцогът и Гилдията на жонгльорите им бяха обещали помощ, а и медальонът на врата му му вдъхваше увереност, затова в него зрееше надеждата, че всичките им проблеми могат да се решат.
* * *
Оставаше им още ден, за да стигнат до Хралупата, ала ето че всичко се задръсти от бежанци, много от които бяха разпънали палатки и защитни кръгове точно на пътя. Лийша веднага позна, че са лактънци, защото бяха, общо взето, набити хора, ниски и кръглолики и изглеждаха по-скоро привикнали към палубата, отколкото към сушата.
– Какво се е случило? – попита Лийша първия срещнат – млада майка, която крачеше, за да успокои плачещото си дете.
Жената я погледна с празен, неразбиращ поглед и Лийша слезе от каручката. Тогава жената видя престилката ѝ с джобове и сякаш ѝ просветна.
– Моля ви – рече жената и ѝ подаде пищящото бебе. – Мисля, че е болен.
Лийша го пое в ръце и прокара прецизните си пръсти по него, за да премери пулса и температурата му. След миг го хвана с една ръка и сложи в устата му кокалчето на пръста на другата си. Детето веднага утихна и засука енергично.
– Нищо му няма – отсече тя. – Просто усеща притеснението на майка си.
Жената видимо се успокои и въздъхна облекчено.
– Какво се е случило? – попита отново Лийша.
– Красианците – отвърна жената.
– Създателю, вече са нападнали Лактън? – попита Лийша.
Жената поклати глава.
– Разпрострели са се из райзънските селца, накарали са жените да се покрият, а мъжете са завлекли да се бият с демони. Избират си райзънски момичета за съпруги, както фермерите избират кое пиле да заколят, а момчетата водят в тренировъчни лагери, където ги учат да мразят собствените си семейства.
Лийша се намръщи.
– Селцата вече не са безопасно място – продължи жената. – Тези, които можеха, тръгнаха към същинския Лактън, а някои останаха да защитават домовете си, но останалите тръгнахме към Хралупата да търсим Избавителя. Нямаше го, но хората казват, че е отишъл в Анжие, затова и ние тръгваме нататък. Ха да видим дали той няма да оправи нещата.
– Всички така се надяваме – въздъхна Лийша, запазвайки съмненията си за себе си.
Върна ѝ бебето и се качи отново в каручката.
– Трябва веднага да стигнем в Хралупата – каза тя на останалите и погледна Гаред.
– Освободете пътя! – гръмна лъвският рев на огромния дървар и хората се изпотрепаха, за да се дръпнат, докато той напредваше към тях с тежкия си кон. Палатки, одеяла и защити бяха вдигнати на мига. Лийша съжаляваше, че всичко това се налага, но каручката не можеше да излезе от пътя, а децата ѝ се нуждаеха от нея.