Асъм сви рамене.
– Свикай дамаджите. Ще ги убия всичките, щом се налага.
Джардир погледна сина си в очите и видя амбицията, както и свирепата му гордост, която наистина можеше да помогне на момчето, едва навършило осемнайсет, да спечели единайсет дуела, дори това да изискваше смъртта на някой от собствените му братя или тази на Асукаджи, който според слуховете му беше любовник. Въпреки че бялата роба на Асъм му забраняваше да държи оръжие, той беше далеч по-опасен от Джаян и дори Алеверак щеше да сглупи, ако не внимаваше с момчето.
Джардир се изпълни с гордост при вида на момчето. Вече мис-леше, че вторият му син би бил по-добър наследник от Джаян, но не преди да се кали, а и Джаян никога не би дал на брат си да го задмине. Поне не и докато е жив.
– Докато съм жив, Красия няма да има нужда от Андрах – каза вместо това Джардир. – А Джаян само ще носи белия тюрбан, докато ме няма. Ти ще помагаш на Асукаджи да държи каджи под контрол.
Асъм отново понечи да каже нещо, но Иневера го прекъсна.
– Достатъчно – каза тя. – Въпросът е приключен. Остави ни.
Асъм се намръщи, но се поклони и си тръгна.
– Един ден от него би станал велик водач, стига да доживее дотогава – каза Джардир, когато вратата се затвори зад гърба на сина му.
– Аз често си мисля същото и за теб, съпруже – отвърна Иневера и се обърна с лице към него.
Думите го жегнаха, но Джардир не се възпротиви, тъй като знаеше, че няма смисъл, докато жена му не си е казала каквото ѝ е на ума.
– Алеверак и Ашан бяха прави – започна Иневера. – Няма нужда да предвождаш лично експедицията.
– Не е ли задължение на Шар’Дама Ка да събира войски за Шарак Ка? – попита Джардир. – Всички казват, че тези чини вече водят Свещената война. Трябва да проуча въпроса.
– Можеше поне да изчакаш да хвърля заровете – каза Иневера.
Джардир се намръщи.
– Няма нужда да хвърляш заровете всеки път, щом изляза от двореца.
– А може и да има – отвърна Иневера. – Шарак Ка не е игра. Трябва да се възползваме от всяко преимущество, ако искаме да спечелим.
– Благоволението на Еверам е единственото преимущество, което ми трябва – настоя Джардир. – А ако той не...
Иневера вдигна филцовата си торбичка с алагай хора.
– Моля те, угоди ми.
Джардир въздъхна, но кимна. Двамата се оттеглиха в стаята отстрани на тронната зала, която Иневера бе взела за себе си. Както винаги, стаята беше покрита с разноцветни възглавници и дъхтеше на тамян. Джардир усети как пулсът му се ускори, защото тялото му бе свикнало да свързва миризмата със секса с Иневера. Дживах ка нямаше нищо против да го споделя, след като самата тя се почувстваше задоволена, но в апетита си тя беше почти като мъж и страничната спалня не рядко биваше използвана за тези ѝ нужди, често докато дамаджите и съветниците на Джардир изчакваха отвън в тронната зала.
Иневера отиде да дръпне завесите и той се загледа в тялото ѝ през прозрачните воали, които вече бяха единствените ѝ одежди. Въпреки че беше на повече от четирийсет – тя не казваше колко точно, – тя определено беше най-красивата му жена, извивките ѝ бяха обли и стегнати, а кожата гладка. Той се изкушаваше да я обладае още сега, но станеше ли въпрос за заровете, Иневера не позволяваше отклонения, а и той знаеше, че тя ще го отблъсква само докато не ги хвърли.
Двамата коленичиха върху копринените възглавници, оставяйки място за заровете да паднат свободно. Както винаги, Иневера се нуждаеше от кръвта му за магията и го резна със защитения си нож. Облиза острието до блясък и го върна в канията на колана си. Притисна длан към раната, а после сложи заровете си в ръката си. Те засияха в мрака със свирепата си светлина, тя разтръска ръце и ги хвърли.
Демонските кости се разпиляха по пода и Иневера бързо ги огледа. Джардир бе разбрал, че начинът, по който падат, е също толкова важен, колкото символите, които показват, но знанията му свършваха дотук. Много пъти беше виждал съпругите му да се карат за смисъла на някое хвърляне, но никоя не смееше да постави под въпрос тълкуванията на Иневера.
Дамаджахата изсъска гневно, щом видя подредбата на заровете, и се обърна рязко към Джардир.
– Не можеш да отидеш – отсече тя.
Джардир се намръщи, отиде при прозореца и гневно сграбчи завесите.
– Не мога ли? – каза той и дръпна тежките завеси, изпълвайки стаята с ярка светлина. Иневера едва успя да прибере заровете си навреме.
– Аз съм Шар’Дама Ка – каза той. – Няма нещо, което да не мога да направя.