– Извинете ни, Ахман. – тя се стресна, щом той се засмя ведро насреща ѝ. – Какво толкова казах?
– Името ми – отвърна простичко Джардир.
– Простете ми – рече Лийша. – Беше ли неуместно от моя страна?
– Напротив – каза Джардир. – От вашата уста звучи прекрасно.
Тя нямаше було, под което да скрие бузите си, и Джардир видя как бялата ѝ кожа поруменя при тези думи. За пръв път му се случваше да ухажва жена, но сякаш самият Еверам напътстваше езика му.
– Преди повече от три хиляди години – започна Джардир – моят прародител Каджи управлявал тази земя между Южното море и ледената пустош.
– Така ни учат историческите книги – съгласи се Лийша, – макар че три хиляди години са доста време и описанията са се... позамазали.
– Може би тук на север – предположи Джардир, – но храмът Шарик Хора в Пустинното копие е видял тези времена, че и по-ранни. Архивите ни са точни. Каджи наистина е властвал по тези земи, понякога със силата на копието си, друг път, като е сключвал съюзи с племената им, гарантирани с кръв.
Той се огледа около масата.
– Кръвта на Каджи бумти тук с пълна сила. Дори името ви, Хралупата на Избавителя, е в негова почит. Вие не сте чини, които да превземаме, а изгубени братя, които ще приемем в обятията си. Наричам ви племето хралупа и ви отдавам всички права, които произтичат от тази титла.
– Какви права? – попита Лийша.
Джардир бръкна в робата си и извади личния си Евджах. Корицата му беше от гъвкава кожа, украсена с релефни защити, а страниците му бяха позлатени. От него висеше червена панделка, готова да отбележи страница. Хартията беше мека и изтъняла от ежедневната употреба.
– Тези права – каза той и ѝ подаде томчето.
Лийша взе книгата като някой, който осъзнаваше стойността ѝ, и когато обърна тома, за да разгледа гръбчето му, Джардир си припомни, че тя беше дъщеря на книговезец. Тя избута паницата си настрана и разстла пред себе си кърпата, която бе лежала на коленете ѝ – чак тогава остави книгата на масата и я разлисти.
– Прекрасна е – каза тя след малко. – Но колкото и да ми се ще да науча езика, трябва да призная, че и дума не разбирам от него.
Тя затвори книгата и му я подаде обратно.
Джардир вдигна ръка, за да я спре.
– Задръжте я. Каква по-добра книга, върху която да се учите? Може би ще откриете, че истините в нея са по-близо до вашите вярвания, отколкото си мислите.
– О, не бих могла да я взема! – възрази Лийша. – Прекалено е ценна!
Джардир се засмя.
– Дадохте ми наметало, което може да се мери само с това на Каджи, но не искате да приемете книга с истините му? И друга мога да направя.
Лийша сведе поглед към книгата и пак вдигна очи към него.
– Сам сте я преписвали?
– Със собствената си кръв – отвърна Джардир, – през годините, докато учех в Шарик Хора.
Лийша се опули.
– Разбирам, че не е злато или скъпоценни камъни – каза Джардир. – Бих ви обсипал с тях, ако можех, но не съм донесъл на север такива дрънкулки. Това е най-ценното ми притежание, освен короната ми, копието и новото ми наметало. Надявам се, че ще го приемете, докато Абан уговори откупа ви с вашата майка.
– Откуп ли? – попита изненадано Лийша.
– Разбира се – рече Джардир. – Баща ви ми разреши да ви ухажвам, а майка ви ще се погрижи да определим подходяща цена. Не са ли ви казали?
– Не, по демоните, не са ми казали! – извика Лийша и се изправи така рязко, че столът зад нея изстърга по пода.
В същия миг всички се вдигнаха на крака. Джардир изпита внезапен страх. Беше я обидил, но тъй като не разбираше как точно, не можеше дори да ѝ се извини.
– Ядронски син! – извика гигантът и замахна с тежкия си юмрук през масата към Джардир.
Джардир не помнеше последния път, когато някой бе посмял да го нападне. Да бяха другаде, а не точно на масата на госпожица Лийша, той щеше да го убие само заради обидата, но си спомни ненавистта на Лийша към насилието и стори само най-нужното, за да се защити. Улови китката на Гаред и се извъртя, като по този начин го издърпа през масата и го преметна по гръб. С палеца на крака си притисна гърлото на гиганта, а с два пръста задържа едрата му като дънер китка и въпреки че Гаред се мяташе, той беше притиснат здраво към земята, напълно безпомощен, а лицето му почервеняваше все повече с всяка изминала секунда.
– Разговаряха по-високопоставени от теб, шарум – каза Джар-дир. – Търпях безкрайната ти грубост само от уважение към госпожица Лийша, но ако отново опиташ да ме докоснеш и с пръст, ще ти откъсна ръката.
Джардир дръпна леко и Гаред изрева от болка. Всички поглед-наха Лийша, за да разберат как да реагират.