Той посочи Рена.
– И ти не си наред в момента.
– Кой си ти, Арлен Бейлс, че да ми казваш кога съм наред? – поиска да узнае Рена.
Той я пренебрегна по своя вбесяващ начин, взе копие и ѝ го подаде. Тя го погледна със съмнение и дори не посегна да го вземе.
– Всичките говорители го направиха – припомни ѝ Арлен.
– Знам т’ва – отвърна Рена, – но ако ще се бия, ще съм си с моя нож.
Тя беше довършила защитите за пробождане и срязване, ако не друго. Подаде му ножа, за да го огледа.
– Хубаво острие – отбеляза Арлен, щом го взе.
Докосна ръба с палец и само при лекия натиск ножът му пусна кръв.
– Достатъчно остър, за да обръсне човек.
– Татко се грижеше за него по-добре, отколкото за собствената си рода – въздъхна Рена.
Арлен я погледна, но не каза нищо. Обърна ножа от двете страни и провери издълбаните защити.
– Добра работа – призна той малко неохотно. – Става. Може и още, но като за начало е достатъчно.
Върна ѝ го с дръжката напред и Рена изсумтя, като го взе.
– Остава само да го изпробваме – допълни Арлен. – Време е да излезем от кръга.
Рена знаеше през цялото време, че ще се стигне дотук, но това не попречи на страха да я изпълни в същия миг като надигаща се повърня. Беше казала на сестра си, че повече няма да се страхува от нищо, но това не беше напълно вярно. Може би вече не се страхуваше от хора, но от ядрони... Все още я спохождаха спомени от онази нощ във външния нужник и я плашеха дори наяве.
Арлен сложи ръка на рамото ѝ.
– Делят ни километри от каквото и да било, Рен. Демоните се трупат там, където има хора или едър дивеч. Тук няма да срещнем много. Имаш си наметалото, а и аз съм с теб.
– За да ме спасиш – каза Рена.
Той кимна и внезапно я обзе гняв. Беше ѝ втръснало да чака други да я спасяват, но погледна дървесния демон, който дебнеше от края на пътя, и потрепери.
– Не съм готова за т’ва – призна тя, въпреки че не искаше да показва слабостта си.
Арлен обаче не я сгълча така, както бе направил с говорителите.
– Знам, че си загиваш от страх – каза той. – И аз бях така първия път. Но в Красия се научих да прегръщам страха.
– Как така? – попита Рена.
– Открий се за чувството – обясни той – и отведи съзнанието си на друго място, някъде отвъд.
Рена изсумтя.
– Т’ва звучи безсмислено.
– Напротив – каза Арлен. – Виждал съм как момчета, два пъти по-малки от мен, нападат демони само с по едно обикновено копие. Виждал съм как пренебрегват болката и продължават да се бият, сякаш слънце им грее, до победа или смърт. Страхът и болката могат да те завладеят само ако им позволиш.
– Наистина ли? – попита Рена.
Той кимна, Рена затвори очи и се откри за отвратителното чувство на страх, което таеше. За напрежението в крайниците и преобръщащия се стомах. За стиснатите си юмруци и студенината по лицето си. Когато почувства, че осъзнава всяко едно от тях, тя ги пренебрегна вкупом.
Арлен вдигна пръст и посочи дребен дървесен демон, който се държеше за дърво край тях. Иначе ядронът би изглеждал напълно слят със ствола, но сега светеше ярко пред защитения поглед на Рена и изпъкваше край бледото сияние на дървото.
Рена излезе от кръга, осланяйки се на силата на наметалото, и тръгна спокойно към демона. Той подуши въздуха с леко учудено изражение, но с нищо не показа, че усеща присъствието ѝ. Преди да осъзнае какво прави, тя го намушка в гръб. Защитите лумнаха и бронята на демона като дървесна кора се разтвори с лекота. Рена усети как дясната ѝ ръка се разтресе, сякаш я беше пъхнала в бушуващ огън, а болката беше пропита с екстаз.
Демонът се дръпна назад и изпищя, но Рена измъкна ножа и го намушка отново. И отново. Миг по-късно демонът падна на земята и магическата пàра около него се разпръсна наоколо на малки водовъртежи и спирали.
Рена се изправи и вдиша сладкия летен въздух. Никога досега не се беше чувствала толкова силна, толкова жива.
От другата страна на пътя мерна светещите очи на огнен демон и този път не се поколеба. Тръгна право към него със суров поглед, падна на коляно и заби ножа в главата му. Този път сама пожела болката от лумналата магия, а демонът се замята и накрая се отпусна. Земята бе обляна с черна сукървица, която димеше и палеше всичко, до което се докоснеше.
Първият дървесен демон, който бе видяла на пътя, беше почти два метра и забеляза суматохата. Рена можеше просто да се скрие под наметалото си, но тази мисъл дори не ѝ мина през ума. Вместо това се озъби и се хвърли към него. Демонът изрева и замахна към нея, но Рена се движеше с такава бързина и сила, каквато не бе сънувала дори. Тя се изсмя, докато избягваше неумелата му атака, и го прободе с ножа в гърдите. Този път се почувства, сякаш коли прасе.