Огледа се наоколо. Дишаше тежко, но не от преумора. Усещаше го по-скоро като... похот. Тя искаше да има още демони. Искаше да ѝ дойдат цяло стадо.
Но нямаше други.
– Нали ти казах – рече Арлен с усмивка.
Той събра кръговете и хвана юздите на Здрачен танцьор.
– Хайде да пояздим в голата нощ. Свободни.
Рена кимна и с лекота се качи на седлото на грамадния жребец, без дори да докосва стремето. Застана отпред, а на Арлен направи място отзад на седлото. Той се засмя и се хвърли на коня със същата лекота, с която и тя. Обгърна я с ръце, тя срита Здрачен танцьор, нададе радостен вик и жребецът запрепуска надолу по светещия нощен път.
* * *
Беше изминал пълен цикъл, откакто ядронският княз зърна плячката си в оградения развъдник. Наложи му се да похаби две нощи, докато го издири, но накрая долетя до една изоставена развалина, от която миризмата му се носеше на талази. Постройката бе запазена от чисто нови защити, при това силни, но пак можеше да се преминат с лекота.
Нямаше нужда обаче, защото мисловният демон забеляза човешкия ум да се движи из гората, далече от стените.
С един размах на грамаданските си криле мимикът се спусна към човека, тих като смъртта. Ядронският княз се пресегна с мислите си и потърси достъп до тези на избрания, но могъщи защити препречиха пътя му. Демонът изсъска, ала когато започна да дълбае по-нашироко, разбра, че избраният не беше сам. Човешкият ум пътуваше с женска, чийто разум беше открит като небето. Принцът се промъкна тихо в мислите ѝ, установи се там незабелязано и погледна през очите ѝ.
Рена заби ножа в сърцето на дървесния демон и завъртя острието му. До нея Арлен се беше преборил с другия демон и го държеше проснат на земята, докато смъртоносните защити по цялото му тяло си вършеха работата.
Чу се ръмжене. Рена погледна нагоре и видя трети демон по клоните над главата си. Тя се опита да измъкне ножа, когато ядронът се спусна, но дръжката се закачи за набраздената броня на първия демон. Той падна мъртъв и ножът се измъкна от ръцете ѝ.
– По ядроните – изруга тя, падна по гръб и сви крака, както я бе учил Арлен. Хвана ръцете на дървесния демон и ги разтвори, а в същия момент го срита, използвайки собствената му инерция срещу него. Демонът се приземи точно пред Арлен, който смаза черепа му.
– Ако ме оставиш да си изрисувам кокалчетата, и сама бих могла да го напра’я – каза Рена.
– Няма нужда да ти защитаваме кожата – рече той. – Засега ножът ти е достатъчен.
Рена отиде при дървесния демон и извади ножа си. Вдигна го, за да го види Арлен.
– Ножът не беше у мен.
– Значи се справяш достатъчно добре и без него.
– Само защото беше приключил с онзи, другия – отвърна Рена. – Няма да използвам игла, само четка и малко чернострък.
Арлен се намръщи.
– Обратната връзка е различна кат’ са ти по кожата, Рен. Достатъчно силни са, за да се изгубиш в тях. Изгубих се доста по-късно, след като бях започнал да се рисувам, а дори и сега не съм на себе си. Не искам и с теб да стане тъй. Много си важна за мен.
– Вярно ли? – попита Рена.
– Хубаво ми е, че има с кого да говоря освен с Танцьора – обясни Арлен, без да забележи внезапния ѝ интерес. – Иначе е... самотно.
– Самотно – повтори Рена. – Познато ми е. И в това можеш да се изгубиш. Светът е пълен с неща, в които човек се изгубва. Т’ва не значи, че трябва да прекараме целия си живот зад защитите.
Арлен я гледа дълго време. Накрая сви рамене.
– Не мога да ти казвам к’во да правиш, Рен. Щом искаш да не ме слушаш и да си изрисуваш ръцете, твоя си работа.
* * *
Ядронският княз наблюдава ухажването още няколко минути, забавляваха го човешките ритуали преди чифтосване. Беше ясно, че избраният има повърхностна представа за магията, защото не усещаше присъствието на мисловния демон или дори собствените си способности. Имаше потенциал да стане обединител, но тук, сред пустошта, не представляваше опасност и можеше да бъде наблюдаван без риск.
Демонът пусна мислите на женската от повърхността и се внедри по-дълбоко в ума ѝ в търсене на информация за избрания, но там не намери нищо съществено. Ядронът постави въпрос на устните ѝ.