Той тупна куция си крак с патерицата.
– Това беше неизбежно. Никога не съм бил воин и си го знаех още от първия ден. Роден съм кхафит и... при условията на Хану Паш това се доказа.
– Глупости – възрази Лийша.
Абан сви рамене.
– И Ахман мислеше като вас.
– Така ли? – попита Лийша, изненадана. – Не си личи по отношението му към вас.
Абан кимна.
– Моля да го извините за това, госпожице. Моят господар бе привикан за Хану Паш същия ден, когато и аз, и той поведе ежедневна битка с ръката на Еверам, едва ли не ме изнесе на гърба си през Каджи’шараджа. Даваше ми всеки възможен шанс, а аз го предавах при всяко изпитание.
– Бяха ли честни изпитанията? – попита Лийша.
Абан се засмя.
– Нищо на Ала не е честно, госпожице, а какво остава за живота на воина. Или си слаб, или си силен. Кръвожаден или смирен. Смел или страхлив. Хану Паш разкрива мъжа, скрит в момчето, и поне в моя случай беше успешно. Не нося шарумска душа.
– Това не е повод за срам – каза Лийша.
Абан се усмихна.
– Наистина не е и аз не се срамувам. Ахман знае, че съм ценен, но би било... непристойно да се държи добре с мен пред останалите мъже.
– Добротата никога не е непристойна – рече Лийша.
– Животът в пустинята е суров, госпожице – започна Абан, – и народът ни е станал такъв. Моля ви, не ни съдете, преди да сте ни опознали.
Лийша кимна.
– Затова идвам. А междувременно ми позволете да ви прегледам. Може би бих могла да направя нещо за крака ви.
Пред очите на Абан изникна картината как Ахман го хваща със свалени копринени панталони пред погледа на Лийша. След подобно нещо животът му не би струвал и торба пясък.
Абан отхвърли с махване на ръка предложението ѝ.
– Аз съм кхафит, госпожице. Не съм достоен за вниманието ви.
– Вие сте човек като всеки друг – отвърна Лийша – и щом смятате да прекарвате време с мен, предупреждавам ви, че няма да търпя да ме убеждавате в обратното.
Абан се поклони.
– Някога познавах един зеленоземец, който мислеше точно като вас – каза той, стараейки се това да изглежда като небрежен коментар.
– Така ли? – попита Лийша. – Как се казваше?
– Арлен, син на Джеф, от Потока на Тибит – каза Абан и видя как очите ѝ блеснаха – беше разпознала името, но лицето ѝ не се промени издайнически.
– Потокът на Тибит е далеч от тук, в херцогство Мливари – каза тя. – Никога не съм имала удоволствието да се запозная с някой от местните. Какъв беше като човек?
– Много хора го знаеха като Пар’чин, или „смелия външен“ – отвърна Абан, – и беше обигран както в пазарлъка, така и в шарумския Лабиринт. За съжаление напусна града ни завинаги.
– Може би един ден ще се срещнете отново – предположи Лийша.
Абан сви рамене.
– Иневера. Ако такава е волята на Еверам, бих се радвал да видя своя приятел отново и да се уверя, че е добре.
Возиха се заедно до края на деня и обсъдиха всевъзможни теми, но тази за Пар’чин не изникна отново. Мълчанието на Лийша по въпроса казваше достатъчно много на Абан.
Клатушкащата се каручка бавеше дал’шарумите и те не можеха да пришпорят конете си през нощта, за да не би пътниците ѝ да станат жертва на демони. Ахман нареди да спрат и да лагеруват. Абан тъкмо издигаше палатката си, когато Ахман го повика.
– Как мина първия ден? – попита той.
– Има остър ум – започна Абан. – Започнах с по-прости фрази, а само след минути анализираше структурата на изречението. Докато стигнем Изобилието на Еверам, ще може да се представи на когото си поиска и да завърже разговор за времето. До зимата ще владее езика.
Ахман кимна.
– Еверам иска тя да научи езика ни.
Абан сви рамене.
– Какво друго научи? – настоя Ахман.
Абан се усмихна.
– Обича ябълки.
– Ябълки ли? – попита объркано Ахман.
– Плодове, които растат по северни дървета – отвърна Абан.
Ахман се намръщи.
– Цял ден говори с жената и единственото, което си разбрал, е, че обича ябълки?
– Твърди и червени, току-що набрани. Оплака се, че при толкова много гърла за хранене ябълките са станали рядкост.
Абан се усмихна, а Ахман се навъси още повече. Търговецът бръкна в джоба си и извади плод.
– Ябълки като тази.
Усмивката на Ахман едва не стигна до ушите му.
Абан излезе от палатката на Джардир, изпитвайки известна вина, задето бе премълчал за реакцията на Лийша при споменаването на Пар’чин. Не беше излъгал, но дори пред собственото си сърце не можеше да извини това затаяване. Пар’чин наистина му бе приятел, ала Абан не позволяваше на приятелства да застават на пътя му към благосъстоянието, а благосъстоянието на търговеца беше пряко свързано с успеха на Ахман в завземането на Севера. Най-сигурният път към успеха беше Ахман да намери колкото се може по-бързо Пар’чин и да го убие. Синът на Джеф не беше враг за подценяване.