Но досега Абан беше оцелявал като кхафит, пазейки тайни, които впоследствие експлоатираше за собствена изгода, а на света нямаше по-голяма тайна от тази.
* * *
Лийша разбъркваше съдържанието на едно котле, когато Джардир влезе в кръга ѝ. Подобно на Защитения той се разхождаше из откритите територии на импровизирания красиански лагер съвсем небрежно. На раменете си носеше защитеното наметало на Лийша, но то бе отхвърлено назад, така че не му предлагаше никаква защита от ядронските очи.
Не че би му потрябвала защита, освен ако въздушен демон не го зърнеше отвисоко. Дал’шарумите се забавляваха, като преследваха полските демони, върлуващи из лагера след залез, и трупаха телата на недоразвитите събратя на дървесните демони на огромни купчини, които щяха да пламнат като факли, щом светлината ги застигнеше.
– Може ли да се присъединя към вас край огъня? – попита Джардир на тесански.
– Разбира се, сине на Хошкамин – отвърна Лийша на красиански.
Както я бе научил Абан, тя отчупи крайшник от пресния хляб и му го подаде.
– Споделете хляба с нас.
Джардир се усмихна широко и с дълбок поклон прие хляба.
Роджър и останалите също застанаха край котлето, за да ядат, обаче Лийша им хвърли един многозначителен поглед и те се разотидоха. Само Илона остана наоколо, колкото да чува, но това се стори на Джардир напълно приемливо, макар Лийша да мразеше шпионирането.
– Храната ви продължава да носи наслада на езика ми – похвали я Джардир, когато спря да обира яхнията от втората си паница.
– Обикновена яхния – отвърна Лийша, но не успя да сдържи усмивката си пред комплимента.
– Надявам се, че коремът ви не е препълнен – каза Джардир и извади голяма червена ябълка. – Този северен плод ми стана любим и аз бих го споделил с вас, както вие споделихте хляба си.
Щом я видя, устата на Лийша се напълни със слюнка. Колко време бе минало, откакто беше вкусила зряла ябълка за последен път? С всичките тези прегладнели бежанци, които тършуваха из покрайнините на Хралупата на Избавителя като скакалци, ябълките изчезваха от дърветата в момента, в който станеха за ядене, а често и преди това.
– Ще ме зарадвате – отвърна тя, опитвайки се да прикрие нетърпението в гласа си.
Джардир извади малък нож и я наряза на малки кръгчета за двама им. Лийша се наслаждаваше на сладкото хрупане с всяка хапка и след малко плодът вече беше изяден. Лийша забеляза, че той въпреки страстта си към ябълките остави почти всичко на нея, докато самият той отхапваше само от парченцата с неправилна форма и я гледаше удовлетворен как дъвче.
– Благодаря ви, беше чудесно – възкликна Лийша, когато прик-лючиха.
Джардир се поклони от мястото си срещу нея.
– Удоволствието беше мое. А сега, ако желаете, бих искал да ви прочета пасажи от Евджаха, както обещах да направя.
Лийша се усмихна и кимна, след което извади тънката книга с кожена подвързия от един от дълбоките джобове на роклята си.
– С най-голямо удоволствие, но щом ще ми четете вашата книга, ще трябва да започнете от самото начало и да се закълнете, че няма да пропускате нито ред.
Джардир наклони глава и за миг Лийша си помисли, че може да го е обидила. Но тогава по лицето му бавно се прокрадна усмивка.
– Това ще отнеме много нощи – предупреди я той.
Лийша се огледа из лагера и празните полета.
– Нощите ми сякаш са свободни за момента.
* * *
Изненадващото бе, че не Уонда събра най-много погледи в Изобилието на Еверам, а Гаред. Джардир наблюдаваше как очите на шарумите мереха огромната фигура на дърваря и мощните му мускули, търсеха слабите му места и налучкваха по-лесен начин да го убият, както правеха с всички. Шарумите бяха такива – готови да се бият с всеки, независимо дали беше враг, брат, баща или приятел. Всеки един от воините му би се радвал да премери сили с великана боец от севера. Шарумът, който го победеше, би се окичил с огромна слава.
Чак когато воините огледаха добре Гаред като най-очевидната заплаха, очите им се стрелнаха към Уонда и някои от шарумите се сепнаха, щом осъзнаха, че тя всъщност е жена.
Те не бяха известили за пристигането си, но когато прекрачиха двора на палата, там ги очакваха Иневера и дамаджи’тингите. Иневера лежеше на паланкин, покрит с възглавници, който се крепеше на ръцете на мускулести чински роби само по бида и елеци. Тя беше облечена възможно най-скандално и дори зеленоземците ахнаха и се изчервиха, като я видяха да слиза от паланкина. Бедрата ѝ се поклащаха хипнотично, докато вървеше към Джардир с протегнати ръце.