Лийша се намръщи, но нямаше да сглупи да му откаже направо. Бяха в ръцете му и го знаеха. Отново съжали за прибързаното си решение да дойде тук.
– Скоро ще падне мрак – каза Джардир, за да смени темата, след като тя не отговори. – Дойдох да поканя вас и вашите прид-ружители на алагай’шарак.
Лийша го погледна за миг, обмисляйки предложението.
– Битката, която водим с алагаите, е общото между народите ни – поясни Джардир. – Воините ми биха ви приели по-лесно, ако видят, че сме... роднини в нощта.
Лийша кимна.
– Добре, но родителите ми ще останат.
– Разбира се – рече Джардир. – Кълна се в брадата на Еверам, че тук ще са в безопасност.
– Има ли причина да се притесняваме за тях? – попита Лийша, припомняйки си злобния поглед на Дамаджи Ичах.
Джардир се поклони.
– Разбира се, че не. Просто казах очевидното. Простете ми.
* * *
Лийша бе впечатлена от стегнатите отряди, които красианските воини сформираха за проверка, когато Джардир поведе билкарката и останалите на алагай’шарак. Абан куцукаше до нея, а Лийша не можеше да му бъде по-признателна за присъствието. Тя напредваше бързо в красианския, но срещаше стотици културни норми, които не разбираше, както и останалите. Подобно на Роджър и Абан можеше да говори, без да си мърда устата, и им подсказваше шепнешком кога да се поклонят, кога да кимнат, кога да се успокоят и кога да не спорят. Всичко това ги беше опазило досега от неприятности.
Ала Лийша бе открила също така, че харесва Абан. Въпреки травмата, която го поставяше в най-ниския ешелон на общес-твото, кхафитът бе успял да запази духа и чувството си за хумор и се беше домогнал до някаква особена власт.
– Не може това да са всичките – промърмори Роджър и погледна събраните шаруми, които наброяваха повече от хиляда. – Няма начин толкова мъже да са превзели цяло херцогство. И Хралупата би могла да излезе с толкова войници.
– Не е така, Роджър – прошепна Лийша и поклати глава. – Ще излезе с дърводелци и пекари. Перачки и шивачки, които само при нужда биха хванали оръжие, за да се защитят в нощта. А тези мъже са професионални войници.
Роджър изсумтя и отново погледна строените мъже.
– Пак не са достатъчно.
– Прав сте, разбира се – каза Абан, очевидно чул всяка дума от прошепнатия им разговор. – Виждате само малка частица от воините на моя господар.
Той посочи дванайсетте отряда на двора пред грамадната порта.
– Тези са най-елитните бойци от всяко от дванайсетте племена на Красия, избрани за почетни пазачи на дамаджите си в самия град. Пред вас стои най-непобедимата военна сила в света, но дори те са нищо в сравнение с близо милион копия, който Шар’Дама Ка може да свика. Останалите от племената се разпръснаха из стотиците села на Изобилието на Еверам.
Милион копия. Ако Джардир можеше да призове дори четвърт от тях, Свободните градове щяха направо да си направят услуга, ако се предадат, а тя трябваше вече да свиква с идеята да бъде играчка в леглото на Джардир. Арлен изглеждаше сигурен, че красианската воиска е много по-малка. Лийша погледна Абан и се зачуди дали той говори истината. В ума ѝ заизскачаха десетки въпроси, но тя мъдро ги запази за себе си, за да не би да разкрият нещо повече за истинското ѝ отношение.
Никога не казвай на никого какво си мислиш, докато не им стане наложително да го чуят – бе я учила Бруна. Философия, която херцогиня Арейн, изглежда, следваше.
– А хората, които живеят в тези села? – попита Лийша. – Какво е станало с тях?
– Там си живеят още – отвърна Абан, искрено обиден. – Сигурно ни мислите за чудовища, щом се опасявате, че избиваме невинни.
– Страхувам се, че из севера се носят такива слухове – обясни Лийша.
– Е, значи не са истина – отвърна Абан. – Действително облагаме с данък завладените народи, а момчетата и мъжете обучаваме за алагай’шарак, но извън това животът им не се променя. Същевременно се носят с гордост в нощта.
Лийша отново огледа лицето на Абан за някакъв издайничес-ки знак, че преувеличението му е прераснало в лъжа, но не откри нищо. Мобилизирането на момчета и мъже за война беше ужасно, ала поне щеше да каже на обезумелите бежанци в Хралупата, че заловените им съпрузи, братя и синове са най-вероятно живи.
Из редиците на воините се надигна шепот, щом зърнаха Лийша и останалите, но техните водачи, забулени с бяло, им креснаха и шарумите замлъкнаха и застанаха за проверка. Пред тях стояха двама мъже, единият – с бял тюрбан над воинските черни одежди, а другият с белите дрехи на даматите.