– Асъм, дай знак на останалите дамати да започват – каза Джардир и Асъм се поклони.
Джардир спря погледа си върху своя облечен в бяло син, който тръгна да изпълни заръката. Духовниците щяха да разпръснат словото на Еверам до всички чини, а на тези, отказали да го приемат в сърцата си, щеше да им бъде навряно в гърлата.
Това беше необходимо зло.
* * *
Същия следобед Джардир крачеше по дебелите килими по пода на имението, което беше определил за свой райзънски дворец. В сравнение с палатите му в Красия това място беше направо жалко, ала той бе прекарал месеци, нощувайки в палатки, откакто потегли от Пустинното копие, и сега досегът с цивилизацията му идваше съвсем добре.
В дясната си ръка Джардир стискаше копието на Каджи и го използваше като бастун. Разбира се, опора не му трябваше, но той се бе издигнал на власт благодарение на древното оръжие и сега то никога не стоеше на повече от ръка разстояние от него. Краят на копието тупкаше по килима на всяка крачка.
– Абан закъснява – каза Джардир. – Вярно, че потегли с жените след изгрев, но пак трябваше вече да е тук.
– Все още не разбирам защо търпиш този кхафит в свое присъствие, татко – възмути се Асъм. – Свинеядът заслужава да умре само защото дръзва да вдигне очи и да те погледне, а ти даже приемаш съветите му, сякаш е някой равен в двора ти.
– Самият Каджи е използвал кхафитите за работата, която най им подхождала – отвърна Джардир. – Абан знае повече за зелените земи от когото и да било другиго, а никой мъдър владетел не би трябвало да се отказва от подобно знание.
– Какво има да се знае? – попита Джаян. – Всичките зеленоземци са слабаци и страхливци, същата стока като кхафитите. Не заслужават да се бият дори като роби или като баласт.
– Толкова бързо ли реши, че знаеш всичко? – попита Джардир. – Само Еверам знае всичко. Евджахът ни учи да опознаваме враговете си, а ние разполагаме с много малко сведения за севера. Ако искам да ги включа във Великата война, няма да е достатъчно само да ги избия или да ги завладея. Ще трябва да ги разбера. А дори и да няма мъж по зелените земи, който да е по-достоен от кхафит, тогава кой друг би могъл да ми разкрие духа им, освен един кхафит?
В същия момент се почука на вратата и Абан влезе в стаята, куцукайки. Както винаги, дебелият търговец бе облечен в пищни, женски одежди от коприна и кожа, с които парадираше нарочно, за да оскърби аскетичните дамати и дал’шаруми.
Стражите му се подиграваха и го бутаха, докато минаваше, но не сглупиха чак дотам, че да му откажат да влезе. Каквито и да им бяха чувствата, попречеха ли на Абан, рискуваха да си нав-лекат гнева на Джардир, а това никой не го искаше.
Осакатеният кхафит се подпираше тежко на бастуна си, докато пристъпваше към трона на Джардир, а по почервенялото му, отпуснато лице бе избила пот въпреки студа. Джардир го изгледа с погнуса. Личеше си, че носи важни новини, но Абан още не можеше да си поеме дъх и запъхтя, вместо да ги сподели.
– Какво има? – сопна му се Джардир, когато търпението му стигна предела си.
– Трябва да направите нещо! – изпъшка Абан. – Горят житниците!
– Какво?! – скочи Джардир и стисна ръката на Абан толкова силно, че кхафитът извика от болка. – Къде?
– Северната защита на града – промълви Абан. – Можете да видите пушека през вратата.
Джардир се устреми към предните стълби и веднага съзря издигащия се стълб. Обърна се към Джаян.
– Върви – каза той. – Искам да се угасят пожарите, а виновниците да ми бъдат доведени.
Джаян кимна и изчезна по улиците, а след него тръгнаха обучените му воини, строени като ято птици. Джардир отново се обърна към Абан.
– Това зърно ще ви трябва, ако ще храните хората през зимата – каза Абан. – Всяко семенце. Всяха трошичка. Предупредих ви.
Асъм се изстреля напред, сграбчи китката на Абан и със сила изви ръката на търговеца зад гърба му. Абан изкрещя.
– Няма да говориш с такъв тон на Шар’Дама Ка! – изръмжа Асъм.
– Достатъчно – каза Джардир.
Веднага щом Асъм го пусна, Абан падна на колене, сложи и двете си ръце на стъпалата и притисна чело между тях.
– Десет хиляди извинения, Избавителю – каза той.
– Чух какво ме посъветва ти, страхливецът – да не продължавам настъплението към мразовития север – каза Джардир, докато Абан още хленчеше на пода. – Но аз няма да отложа делото на Еверам заради тази... – той ритна снега на стъпалата – ...пясъчна буря от лед. Ако се нуждаем от храна, ще вземем от чините в околността, които живеят в охолство.