– Разбира се, Шар’Дама Ка – каза Абан от пода.
– Прекалено много се забави, кхафите – каза Джардир. – Искам да намериш измежду пленниците търговците, които познаваш.
– Ако са останали живи – каза Абан. – По улиците лежат стотици мъртви.
Джардир сви рамене.
– Ти си си виновен, че си толкова бавен. Върви, разпитай своите приятели търговци и ми намери водачите на тези хора.
– Даматите ще ме убият в момента, в който тръгна да се разпореждам, дори и от ваше име, велики Шар’Дама Ка – каза Абан.
Той беше напълно прав. По закона на Евджаха всеки кхафит, който дръзнеше да нарежда на по-високопоставени от него, трябваше да бъде убит на място, а не бяха малко тези, които завиждаха на положението на Абан в съвета на Джардир и с радост биха видели смъртта му.
– Ще изпратя Асъм с теб – каза Джардир. – И най-фанатичният духовник не би те нападнал тогава.
Абан пребледня, щом Асъм пристъпи напред, но кимна.
– Както нареди Шар’Дама Ка.
Втора глава
АБАН
305 – 308 СЗ
Джардир бе деветгодишен, когато дал’шарумите го отнеха от майка му. Беше малък дори за стандартите на Красия, но същата година племето каджи бе изгубило множество воини и трябваше да подсили редиците си да не би някой от другите родове да се опита да нахлуе във владенията им.
Джардир, трите му по-малки сестри и майка им Кадживах деляха една стая в бедняшкия квартал на каджи до сухия кладенец. Баща му Хошкамин бе убит преди две години от рода маджах, който бе дошъл да превземе кладенеца им. Според обичая някой от другарите на падналия воин трябваше да вземе вдовиците му за жени и да се погрижи за децата му, но Кадживах бе родила три дъщери поред – лоша поличба за всеки мъж, който би ги доведел в къщата си. Сега живееха от скромната дажба, която местният дама им осигуряваше, и макар да нямаха нищо друго, поне бяха заедно.
– Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи – изрече офицер Керан, – идваш с нас в Каджи’шарадж, за да намериш своя Хану Паш – пътя, който Еверам ти е отредил.
Стоеше на прага с офицер Кавъл – и двамата воини изглеждаха грамадни и застрашителни в черните си роби, забулени с офицерското червено. Гледаха безучастно, докато майката на Джардир прегръщаше сина си със сълзи на очи.
– Сега ти трябва да бъдеш мъжът в семейството, Ахман – каза му Кадживах, – заради мен и сестрите ти. Нямаме си никого другиго.
– Ще бъда, майко – обеща Джардир. – Ще стана велик воин и ще ти построя дворец.
– Не се съмнявам в това – проплака Кадживах. – Казват, че съм прокълната да родя три момичета след теб, но според мен Еверам ме е благословил с толкова великолепен син, че не му трябват братя.
Тя го притисна към себе си и намокри бузата му със сълзите си.
– Стига рева – сопна се офицер Кавъл, хвана ръката на Джардир и го издърпа от майка му. Малките сестри на момчето останаха да гледат подире му, докато се отдалечаваха от малкото жилище.
– Винаги става така – каза Керан. – Майките никога не пускат.
– Тя няма мъж, който да се грижи за нея – обади се Джардир.
– Кой ти е дал да говориш, малкият – изрева Кавъл и го удари здраво по тила.
Джардир падна на колене на пясъчниковата улица, но не си позволи да извика от болка. Сърцето му крещеше да отвърне на удара, но той не го послуша. Въпреки че племето каджи се нуждаеше от воини, дал’шарумите щяха да го убият за подобна обида, без да се замислят повече от човек, който би стъпкал скорпион със сандала си.
– Всеки красианец се грижи за нея – каза Керан и извъртя главата на момчето към вратата, – проливайки кръвта си в нощта, за да я опази, а пък тя взела да рони сълзи за жалкото си подобие на син.
Свиха по улицата и се отправиха към Големия пазар. Джардир познаваше добре пътя – често ходеше там, макар да нямаше никакви пари. Уханието на подправки и благовония му действаше упоително, а и обичаше да гледа копията и страшните извити остриета в дюкяните на оръжейните майстори. Понякога се биеше с други момчета, упражнявайки се за деня, в който ще стане истински воин.
Дал’шарумите рядко минаваха през пазара – беше под достойнството им да посещават подобни места. Жените, децата и кхафитите се разбягаха от пътя на офицерите. Джардир наблюдаваше внимателно воините и се стараеше да имитира походката им.
Един ден – помисли си той – хората ще се разбягват от моя път.