Кавъл погледна изписана с тебешир дъска и отправи взор към просторна шатра, от която се вееха разноцветни знаменца.
– Това е мястото – каза той и Керан изсумтя. Джардир ги последва през вдигнатия капак на палатката, в която влязоха, без да се представят.
Шатрата ухаеше отвътре на дим от тамян, а подът ѝ беше застлан с многобройни килими. Навсякъде имаше купчини копринени възглавници, висящи килими, изрисувани грънци и други сък-ровища. Джардир прокара пръст по топ коприна, толкова гладка, че го накара да потрепери.
Майка ми и сестрите ми ще се обличат в такива платове – помисли си той. Погледна жълто-кафявите си панталони и мръсното си опърпано елече, които го накараха още повече да закопнее за деня, когато ще облече черните воински одежди.
Щом съзря офицерите, жената зад тезгяха нададе вик и Джардир я погледна точно когато забули лицето си с фередже.
– Омара вах’Хаман вах’Каджи? – попита Керан. Жената кимна, изцъклила очи от страх.
– Дошли сме за твоя син, Абан – каза Керан.
– Няма го – отвърна Омара, но очите и ръцете ѝ, единственото от тялото ѝ, което не беше скрито под дебелия черен плат, трепереха. – Тази сутрин го изпратих да разнесе стоки.
– Претърси отзад – каза Керан на Кавъл. Офицерът кимна и тръгна към капака за друго помещение зад тезгяха.
– Не, моля ви! – проплака Омара и застана на пътя му.
Кавъл я блъсна безцеремонно и изчезна навътре. Чуха се още писъци и миг по-късно офицерът се появи, стиснал ръката на малко момче с жълто-кафяво елече, шапка и панталони, които обаче бяха много по-качествени от тези на Джардир. Беше с около година-две по-голям от Джардир, набит и охранен. Навън го последваха няколко по-големи момичета. Две от тях носеха жълто-кафяви фереджета, а другите три – черните фереджета с открито лице, каквито носеха неомъжените жени.
– Абан ам’Хаман ам’Каджи – каза Керан, – идваш с нас в Каджи’шарадж, за да намериш своя Хану Паш – пътя, който Еверам ти е отредил.
Момчето потрепери при тези думи.
Омара зарида и тръгна да дърпа сина си обратно.
– Моля ви! Прекалено малък е! Още година, умолявам ви!
– Мълчи, жено – каза Кавъл и я блъсна на пода. – Момчето вече е достатъчно голямо и дебело. Ако ти го оставим и ден повече, ще свърши като баща си кхафита.
– Гордей се, жено – допълни Керан. – Синът ти получава шанс да се издигне над баща си и да служи на Еверам и на каджи.
Омара сви юмруци, но не помръдна от мястото, където беше паднала, и продължи да плаче тихо със сведен поглед. Никоя жена не би дръзнала да се противопостави на дал’шарум. Сестрите на Абан я прегърнаха, споделяйки болката ѝ. Едрото момче понечи да отиде при тях, но Кавъл го дръпна рязко. Щом го завлякоха навън, то заплака и застена. Джардир още чуваше риданията на жените, дори след като затвориха тежкия капак и се озоваха насред пазарната глъчка.
През цялото време момчетата изоставаха след воините, които почти не погледнаха децата по пътя за тренировъчните площадки. Абан не спираше да плаче и да трепери.
– Защо плачеш? – попита го Джардир. – Пътят ни вещае само слава.
– Не искам да бъда воин – каза Абан. – Не искам да умра.
Джардир сви рамене.
– Може пък да те извикат за дама.
Абан потръпна.
– Това би било още по-зле. Един дама уби баща ми.
– Защо? – попита Джардир.
– Баща ми неволно разля мастило по робата му – отвърна Абан.
– Даматът го е убил само за това? – попита Джардир.
Абан кимна и очите му се наляха с нови сълзи.
– На мига му счупи врата. Случи се толкова бързо... Онзи се пресегна, чу се пукане и баща ми падна. – Абан преглътна мъчително. – Сега аз съм единственият мъж, останал да се грижи за майка ми и сестрите ми.
Джардир го хвана за ръката.
– И моят баща е мъртъв, а за майка ми казват, че е прокълната, щом е родила три дъщери една след друга. Но ние сме мъже от каджи. Можем да надминем бащите си и да върнем честта на своите жени.
– Ама мен ме е страх – подсмръкна Абан.
– И мен малко – призна Джардир и сведе поглед. Само след секунда обаче се оживи. – Хайде да сключим сделка.
Абан, който бе откърмен с безскрупулната търговия на чаршията, го погледна подозрително.
– Каква сделка?
– Да си помагаме в Хану Паш – отвърна Джардир. – Ако ти се спънеш, аз ще те хвана, а ако аз се спъна – ти... – той се подсмихна и плесна закръгления корем на Абан – ... ще омекотиш удара.
Абан изскимтя и потърка корема си, но вместо да се оплаче, погледна Джардир изумено.