И дъщерите – помисли си той, като се обърна към Иневера.
– Ще се радвам и дъщерите ми да се прибират вкъщи всеки месец за Последна четвърт.
Иневера поклати глава.
– Обучението им не бива да бъде нарушавано, съпруже. Хану Паш за ний’дама’тингите е... строго.
Наистина момичетата бяха взети много по-малки от синовете му. От години не бе виждал най-големите от тях.
– Не може всички да станат дама’тинги – каза Джардир. – Трябват ми и дъщери, които да омъжа за верните си хора.
– Такива ще имаш – отвърна Иневера. – Дъщери, които никой мъж не би посмял да нарани, които са предани на теб дори повече, отколкото на съпрузите си.
– И на Еверам повече, отколкото на баща си – промълви Джардир.
– Разбира се – каза Иневера и той усети, че тя се усмихва зад воала. Тъкмо щеше да отвърне, когато в стаята влезе Ашан. Синът му Асукаджи, който беше на същата възраст като Асъм, го следваше, облечен в бидото на ний’дама. Ашан се поклони на Джардир.
– Шарум Ка, има един въпрос, който кай’шарумите настояват да се разреши.
– Сега съм със синовете си, Ашан – отвърна Джардир. – Не може ли да почака?
– Моите извинения, Първи воине, но не мисля, че може.
– Добре тогава – въздъхна Джардир. – Какво има?
Ашан отново се поклони.
– Мисля, че ще е най-добре Шарум Ка да види проблема със собствените си очи – рече той.
Джардир повдигна вежда. Досега Ашан не бе отказвал да даде преценката си за каквото и да било, дори да бе сигурен, че Джардир няма да е съгласен с него.
– Джаян! – извика той. – Донеси ми копието и щита! Асъм! Робата!
Момчетата се втурнаха да изпълняват, а Джардир стана. За негова изненада Иневера също се изправи.
– Аз ще придружа съпруга си.
Ашан се поклони.
– Разбира се, дама’тинга.
Джардир я погледна строго. Какво знаеше тя? Какво ѝ бяха казали за тази нощ проклетите кости?
Тримата оставиха децата и скоро слизаха вече по стъпалата в двореца, който гледаше към тренировъчните площадки на шарумите. В далечината от другата страна беше Шарик Хора, а на дългите странични площи помежду им бяха шатрите на племената.
Почти в основата на стълбите му, между стените на палата, групичка от шаруми и дамати беше обградила двама кхафити. Щом видя това, Джардир се разгневи. Обидно беше, че кхафитски крака мърсят земята на имението на Шарум Ка. Тъкмо щеше да отвори уста, за да каже точно това, когато забеляза единия кхафит.
Абан.
Джардир от години не се бе сещал за своя стар приятел, сякаш момчето наистина бе умряло онази нощ, когато наруши клетвата си. Бяха изминали повече от петнайсет години оттогава и макар Джардир да не беше вече дребното, мършаво момче в бидо, промяната в Абан бе още по-отчетлива.
Бившият ний’шарум беше станал ужасно дебел, почти толкова уродлив, колкото Андраха. Все още носеше жълто-кафявия елек и шапка на кхафит, но под елека имаше ярка риза, на краката си – шалвари от пъстроцветна коприна, а островърхата шапка бе увил в тюрбан от червена коприна със скъпоценен камък в средата. Коланът и чехлите му бяха от змийска кожа. Подпираше се на патерица от слонова кост, издялана така, че да прилича на камила, между чиито гърбици облягаше мишницата си.
– Какво те накара да мислиш, че си достоен да застанеш тук сред мъже? – попита Джардир настойчиво.
– Моите извинения, велики – рече Абан, падна на ръце и крака и притисна чело в земята. Шанджат, който вече бе кай’шарум, се изсмя и го ритна отзад.
– Виж се само – озъби му се Джардир. – Обличаш се като жена и се перчиш с покварените си пари, сякаш не са обида за всичко, в което вярваме. Трябваше да те оставя да паднеш.
– Моля ви, велики господарю – каза Абан. – Никого не искам да обидя. Тук съм само за да превеждам.
– Да превеждаш ли? – Джардир погледна към другия кхафит, пристигнал с Абан.
Но непознатият не беше никакъв кхафит. Това веднага си пролича по светлата му кожа и коса, по дрехите му и най-вече по изтърканото копие, което носеше. Той беше чин. Външен човек от зелените земи на север.