– Чин? – попита Джардир своя дама. – Извика ме тук, за да си говоря с някакъв чин?
– Чуйте какво казва – настоя Ашан. – Ще видите.
Джардир огледа зеленоземеца, тъй като досега не бе виждал чин отблизо. Знаеше, че вестоносци от Севера идваха понякога на Големия пазар, но там истинските мъже нямаха работа, а и детските му спомени за това място бяха неясни, пропити от глад и срам.
Чинът не отговаряше на представите на Джардир. Беше млад, не по-голям от Джардир, когато за пръв път сложи черните одежди. Не беше и особено едър, но осанката му подсказваше твърдост. Стойката и движенията му бяха като на воин и срещаше смело погледа на Джардир, както би направил истинският мъж.
Джардир знаеше, че северните мъже се бяха отказали от алагай’шарак и се криеха като жени зад защитите си, но през пясъците на Красия можеш да изминеш стотици километри, без да видиш подслон. Човек, преминал това, със сигурност се бе срещал всяка нощ лице в лице с алагаи. Може и да не беше шарум, но и страхливец не беше.
Джардир погледна надолу към подсмърчащото туловище на Абан и преглътна отвращението си.
– Говори, ала по-бързо. Присъствието ти ме обижда.
Абан кимна и се обърна към северняка с няколко думи, изговорени грубо и гърлено. Севернякът отвърна твърдо и удари с копието си в земята, за да натърти на казаното.
– Това е Арлен асу Джеф ам’Бейлс ам’Потока – обърна се Абан със сведен поглед обратно към Джардир. – Наскоро напуснал крепостта Райзън на север, той ви приветства и ви моли тази нощ да се бие заедно с мъжете на Красия в алагай’шарак.
Джардир беше поразен. Северняк, пожелал да се бие? Нечувано.
– Той е чин, Първи воине – изръмжа Хасик. – Идва от расата на страхливците. Не е достоен да се бие!
– Ако беше страхливец, нямаше да е тук – сопна му се Ашан. – Много вестоносци са стигали Красия, но само този дойде в двореца ви. Ще обидим Еверам, ако не оставим човека да се бие, щом го иска.
– Аз няма да се бия гръб до гръб с някакъв зеленоземец – заропта Хасик и се изплю в краката на вестоносеца. Много от шарумите закимаха и засумтяха в съгласие, въпреки думите на дамата. Явно влиянието на духовника все пак имаше граници.
Джардир се замисли сериозно. Сега разбра защо Ашан искаше да отстъпи решението на своя господар. Каквото и да избереше, рискуваше тежки последици.
Отново погледна зеленоземеца и се пробуди интересът му към бойната му техника. Иневера бе предсказала, че някой ден може да завладее зелените земи, а Евджахът учеше мъжете да опознаят врага си, преди да се впуснат в битка.
– Съпруже – прошепна Иневера и докосна ръката му. – Щом чинът иска да се изправи в Лабиринта като шарум, тогава ще трябва да му се гадае.
Нищо чудно, че беше дошла. Тя знаеше, че в този човек има нещо специално и искаше кръвта му за истинско пророкуване. Джардир присви очи, тъй като не знаеше какво премълчава, но тя му бе предложила изход от трудна ситуация и той би постъпил глупаво, ако не се възползва. Обърна се към Абан, който все още стоеше на кълбо в калта.
– Кажи на чина, че дама’тингата ще му хвърля кости. Ако те се окажат благосклонни, той ще се бие.
Абан кимна, обърна се обратно към зеленоземеца и заговори на грубия му език. По лицето на чина премина вълнӚ от раздразнение – чувство, което Джардир добре познаваше, тъй като повече от половината му живот бе преминал в робия на костите. Те си размениха няколко думи, след което чинът стисна зъби и кимна в съгласие.
– Ще го заведа в двореца, за да му гадая – каза Иневера.
Джардир кимна.
– Ще ти правя компания, докато тече ритуалът, за твоя сигурност.
– Няма нужда – рече Иневера. – Никой не би посмял да нарани дама’тинга.
– Никой красианец – поправи я Джардир. – Кой знае на какво са способни тези северни варвари? – Той се подсмихна. – А и няма да рискувам някой да омърси твоята съвършена непорочност, като те оставя насаме с един от тия.
Джардир знаеше, че тя се зъби зад воала си, но не го интересуваше. Каквото и да се случеше между нея и зеленоземеца, той бе решен да го види. Даде знак на Хасик и Ашан да го последват обратно, така че тя да не може да го изгони от стаята в двореца без свидетели. Завлякоха и Абан със себе си, макар присъствието му да сквернеше подовете на палата. После щеше да им се наложи да ги измият с кръв, за да изкарат покварата.