Демонът, който наближаваше, стоеше изправен на задните си крака, сглобени от остри кости, а грамадата му се издигаше на височината на двама високи мъже. Дори шипестата му опашка изглеждаше по-дълга от височината на човек. Рогата му бяха същински копия, ноктите му – касапски ножове, а черната му черупка – дебела и твърда. Едната му ръка свършаше до лакътя – сопа, която можеше да размаже воински череп.
Джардир никога не си бе представял толкова голям демон. Хората му стояха вцепенени. Не му беше ясно дали от страх, или от изумление. Само зеленоземецът сякаш не се беше трогнал, а се взираше в гиганта с нескрита омраза.
Но защо? Изглеждаше като прекалено голямо съвпадение как демонът се появи точно в нощта, когато чинът застана на стълбите пред двореца на Джардир и помоли да се бие. Какво го свързваше с демона?
Джардир прокле своята неспособност да говори на варварския език на зеленоземеца.
– Какво чакате? – изрева той на екипите при скорпионите. – Алагай като алагай! Убийте го!
Думите му прекратиха замайването и мъжете се втурнаха да изпълняват. Зеленоземецът сви юмрук, а те се прицелиха и заизстрелваха жилата, огромни копия с тежки железни върхове. Стреляха високо в небето, а с траектория като дъга снарядът щеше да удари с унищожителна тежест.
Поне половин дузина жила отидоха право в целта, но всичките се строшиха в бронята на грамадния демон, без дори да го смутят. Той изкрещя яростно и отново тръгна напред.
Изведнъж градът им се стори уязвим. Джардир бе учил защитаване в Шарик Хора и знаеше, че всяка защита бе най-силна само срещу един-единствен вид демони. Защитите, издълбани по стените на Красия, бяха древни, но досега не бе имало пробив. Знаеше ли се обаче дали са изпробвани точно срещу такова създание?
Джардир сграбчи зеленоземеца за раменете и го обърна към себе си.
– Какво знаеш? – изиска той. – Проклет да си, срещу какво се изправяме?!
Зеленоземецът кимна, сякаш разбираше, и се огледа. Отиде при каменомет и докосна камъка в него. После посочи демона.
– Алагай – изрече той.
Джардир кимна и отиде при воините от мендинг, които управляваха машината.
– Можете ли да го ударите? – попита Джардир.
Дал’шарумите изсумтяха.
– Такъв голям алагай? Мога само да му откъсна и другата ръка, ако желаете.
Джардир го плесна по гърба.
– Откъсни му главата и с малко катран ще си я направим на трофей.
– Сложете катрана да ври! – каза воинът, докато нагласяше обтягането и ъгъла на оръжието.
Зеленоземецът изтича при Джардир и заговори с бясна скорост на грозния си език. Заразмаха ръце очевидно в неистовото си желание да бъде разбран. Отново и отново той сочеше каменомета и крещеше явно единствената дума на красиански, която знаеше, „алагай!“.
– Реве като камила – каза Хасик.
– Мълчи – сопна му се Джардир. Присви очи, но в този момент човекът при каменомета изкрещя „Готови!“.
– Стреляй! – извика Джардир. Зеленоземецът се хвърли към воина, който тръгна да реже въжето, но Хасик сграбчи чина и го захвърли грубо встрани.
– Знаех си, че не може да им се вярва, Първи воине – изръмжа той. – Той защитава демона!
Джардир не беше така убеден, докато се взираше в мъжа, който се опитваше с все сили да се измъкне от хватката на Хасик. Зеленоземецът посочи отново, този път към стената и извика: „Алагай!“
Уроци, отдавна отхвърлени като легенди, изведнъж изникнаха в съзнанието на Джардир – истории за гигантските демони, които нападали красианските стени още по времето на първия Избавител, и изведнъж картинката му се изясни. Зеленоземецът не сочеше каменомета, а камъка.
Каменен демон – осъзна Джардир с растящ ужас.
– Каменен демон! – извика той, но вече беше прекалено късно. Чу изстрела, щом каменометът запрати товара си, и се обърна безпомощно към демона. Зад него зеленоземецът зарида.
Камъкът изхвърча и сякаш и хора, и алагаи затаиха дъх. Едно-ръкият каменен демон погледна нагоре към камъка – канара, която трима души трябваше да се мъчат, за да я вдигнат и поставят на устройството.
И тогава по някакъв невъобразим начин демонът улови камъка със сгъвката на здравата си ръка и със страшна сила го запрати обратно.
Канарата удари гигантската порта и я проби, а от дупката тръгнаха пукнатини като паяжина. Каменният демон се засили напред и заудря отново и отново по пропуканото място. Магията припламваше и искреше, но защитите бяха прекалено увредени, за да имат някакво сериозно въздействие. Портата се разтърсваше с всеки нов удар и в следващия момент едната врата се изкърти от пантите и се стовари на земята от вътрешната страна.