* * *
През месеците след заминаването на Пар’чин Джардир започна да наблюдава по-внимателно и останалите вестоносци от севера. Абан имаше куп връзки на чаршията и веднага разбираше дали идва северняк.
Джардир канеше всеки в палата си – чест, нечувана досега.
Мъжете идваха с нетърпение, след като векове наред красианците се бяха държали с тях като с боклуци, по-долни дори от кхафитите.
– Приветствам всяка възможност да си упражня северняшкия – казваше той на вестоносците, които сядаха на масата му, а собствените му съпруги ги обслужваха. Той си говореше с тях надълго и нашироко и наистина подобряваше езика си, но не се стремеше само към това.
Привършеха ли с яденето, той винаги им отправяше една и съща молба.
– Ти носиш копие в нощта като мъж – казваше им той. – Ела с нас тази нощ в Лабиринта като наш брат.
Мъжете го поглеждаха и Джардир познаваше по очите им, че си нямат представа каква огромна чест им отдава.
И всички до един му отказваха.
Междувременно Пар’чин спазваше обещанието си и ги посещаваше поне два пъти в годината. Понякога посещенията му траеха по няколко дни, друг път прекарваше месеци в Пустинното копие и околните села. Отново и отново той пристигаше на тренировъчните площадки и молеше за разрешение да се включи в алагай’шарак.
Дали пък Пар’чин не е единственият мъж на север? – чудеше се Джардир.
* * *
Падащият сред фонтан от кръв изкопен защитник още не бе се проснал на земята, а Пар’чин вече бе там. Той закачи краката на демона със своите собствени, смъкна се надолу и се завъртя в безупречно изпълнената хватка от шарусахк, в която той беше лостът. Коленете на демона се подгънаха и той падна в ямата.
Сякаш без да прекъсва елегантното движение, Пар’чин извади парче въглен, поправи повредената защита и отново затвори кръга, преди друг демон да успее да излезе. Завтече се при защитника, сряза робата му и захвърли стоманените плочки от джобчетата на плата, предпазващи от алагайски нокти. Металните плоскости се даваха специално на изкопните защитници, но все пак бяха слаб заместител на щита и копието. А ръцете на изкопните защитници трябваше да бъдат свободни.
Ръцете на Пар’чин станаха хлъзгави от кръвта, но това не му направи впечатление и той зарови в чантата си за билки и инструменти. Джардир поклати глава във възхита. Не за пръв път зеленоземецът лекуваше ранен воин на земята в Лабиринта. Дали всички северняци бяха едновременно защитници и дама’тинги?
Защитникът се противеше немощно, но Пар’чин го възседна, притискайки го с колене към земята, и продължи да прочиства раната.
– Помогнете ми! – извика Пар’чин на красиански, но дал’шарумите останаха да гледат с недоумение. Джардир се почувства по същия начин. Това не бяха обикновени рани. Не виждаше ли, че ако човекът оцелее, щеше да остане инвалид до края на живота си?
Джардир отиде при тях двамата. Пар’чин се опитваше да вдене конец в крива игла, докато притискаше превръзките с лакътя си. Воинът продължаваше да се противи и правеше задачата му невъзможна.
– Дръж го – извика Пар’чин, като видя Джардир да приближава. Джардир не обърна внимание на думите му, а гледаше воина в очите. Дал’шарумът поклати едвам-едвам глава.
Джардир заби копието си в сърцето на човека.
Пар’чин изпищя, пусна иглата и се нахвърли върху Джардир. Хвана го за робата, блъсна го назад и го запрати в стената на Лабиринта.
– Какво правиш? – поиска да узнае Пар’чин.
От всички краища на засадата воини надигнаха копията си и тръгнаха към тях. Никой нямаше правото да докосва и с пръст Първия воин.
Джардир вдигна ръка, за да ги спре, без да сваля очи от зеленоземеца, който нямаше представа, че е на крачка от смъртта.
Щом видя погледа на Пар’чин, Джардир промени преценката си. Може би зеленоземецът всъщност имаше представа, просто не го интересуваше. Убийството на защитника му бе нанесло смъртна обида.
– Давам на хората ми да умрат достойно, сине на Джеф – отвърна Джардир. – Той не искаше помощта ти. Не се нуждаеше от нея. Той изпълни дълга си и сега е в Рая.
– Няма Рай – изрева Пар’чин. – Ти просто уби човек!
Джардир се стегна и с лекота се измъкна от хватката на Пар’чин. Зеленоземецът наистина бе усвоил шарусахк доста бързо през последните две години, но още не можеше да се мери с повечето дал’шаруми, пък камо ли с някой, обучен в Шарик Хора. Фрасна Пар’чин в челюстта и ловко залегна срещу ответния удар. Изви ръката на зеленоземеца зад гърба му и го просна на земята.