– Няма да станеш крадец – съгласи се тя, възвърнала спокойния си тон, – ако просто си вземеш обратно това, което ти принадлежи по право.
– На мен ли? – попита Джардир, докато гледаше внимателно как пръстите на ръката му отново се сгъват.
– Кой според теб е крадецът? – попита Иневера. – Чинът, който е плячкосал гроба на Каджи, или ти, неговият кръвен наследник, който си връща онова, което са му взели?
– Не знаем дали наистина държи Копието на Каджи – отбеляза Джардир.
Иневера скръсти ръце.
– Ти знаеш. Разбрал си още в първия миг, когато си го видял, също както винаги си знаел, че този ден ще настъпи. Тази участ никога не съм я крила от теб.
Джардир замълча.
Иневера докосна нежно ръката му.
– Ако предпочиташ, мога да сложа отвара в чая му. Ще си отиде бързо.
– Не! – извика Джардир и отскубна ръката си. – Ти все ще избереш най-недостойния начин! Пар’чин не е някакъв кхафит, че да го приспиваме като куче! Той заслужава смъртта на воин.
– Тогава осигури му такава – поощри го тя. – Сега, преди да започне алагай’шарак и силата на копието да излезе наяве.
Джардир поклати глава.
– Ако трябва да се случи, ще го направя в Лабиринта.
Джардир тръгна, но колкото повече се отдалечаваше от Иневера, толкова по-несигурен ставаше дали въобще иска да извърши това. Как да се изправи гордо като Шар’Дама Ка, ако победата му лежи върху трупа на приятел?
* * *
– Пар’чин! Пар’чин!
Виковете отекнаха из Лабиринта. Джардир наблюдаваше от върха на стената, докато зеленоземецът вървеше пред дал’шару-мите и им носеше победа след победа. Нямаше алагай, който да се опре на Копието на Каджи.
Днес той е смелият чужденец – помисли си Джардир. – Утре ще е Шар’Дама Ка.
Може би пък това беше волята на Еверам? Когато е създал света от празнотата на Ний, нали пак Той е направил зеленоземците? Тогава не трябваше ли да има замисъл и за тях?
– Но Пар’чин не вярва в Еверам – каза той на глас.
– Как е възможно мъж, който не се кланя на Създателя, да се окаже Избавителя? – попита Хасик.
Джардир си пое дълбоко дъх.
– Невъзможно е. Събери Шанджат и най-верните ни хора. В името на целия свят, друг трябва да заеме тази роля.
* * *
Джардир намери Пар’чин начело на войска от шаруми, които скандираха името му, докато препускаха през Лабиринта. Зеленоземецът беше покрит с черна демонска сукървица, но очите му бяха живнали от свирепа радост. Той вдигна високо копието си за поздрав и сърцето на Джардир се сви заради това, което трябваше да причини на своя аджин’пал – нещо далеч по-страшно от стореното му от Хасик.
– Шарум Ка! – извика Пар’чин. – Нито един демон няма да избяга от Лабиринта ти тази нощ!
Войната е измама – припомни си Джардир и се насили да се засмее, и вдигна копието си, за да върне поздрава. Отиде и прегърна човека за последен път.
– Подцених те, Пар’чин – рече той. – Няма да повторя грешката си.
Пар’чин се усмихна.
– Така казваш всеки път – отвърна той.
Беше заобиколен от воини, които ликуваха от победата си. Джардир вече не можеше да им повери това, което трябваше да се направи.
– Дал’шаруми! – извика той на воините си и посочи изкланите алагаи по улиците на Лабиринта. – Съберете тези гнусни създания и ги отнесете върху външната стена! Нашите хора на метателните машини се нуждаят от мишени, за да се упражняват! Нека алагаите отвъд стените разберат колко безумно е да нападат Пустинното копие!
Мъжете заликуваха и се втурнаха да изпълняват нареждането му. Тогава Джардир се обърна към Пар’чин.
– Съгледвачите докладваха, че все още се води битка при една от източните засади – каза той. – Напуснал ли те е бойният дух, Пар’чин?
Пар’чин се ухили свирепо на Джардир.
– Води ме.
Изоставиха шарумите и се втурнаха през Лабиринта по пътека, която вече беше очистена от свидетели. Като примамка Джардир водеше Пар’чин към неговата гибел. Най-накрая те стигнаха засадата.
– Уут! – извика Джардир и при този сигнал Хасик изопна крак и спъна Пар’чин.
Щом удари земята, зеленоземецът се претърколи и се изправи обратно на крака, но изходът му бе блокиран от най-верните хора на Джардир.
– Какво значи това? – поиска да узнае Пар’чин.