С болка на сърце Джардир видя погледа на приятеля си, който го обвиняваше в предателство. Джардир и не заслужаваше нещо по-добро, но след като вече бяха задействали капана, връщане назад нямаше.
– Копието на Каджи е достойно за ръцете на Шар’Дама Ка – каза той. – А това не си ти.
– Не искам да се бия с теб – каза Пар’чин.
– Тогава недей, приятелю – помоли го Джардир. – Дай ми оръжието, вземи си коня и си иди със зората, без да се връщаш повече.
Иневера би го нарекла глупак заради предложението му. Дори подчинените му замърмориха изненадано, но това не го интересуваше. Молеше се приятелят му да се съгласи, макар да знаеше дълбоко в душата си, че той няма да го направи. Синът на Джеф не беше някакъв страхливец. От демонската яма зад него се нададе рев. Зеленоземецът щеше да умре като воин.
Той се бореше с все сили с дал’шарумите, които му налитаха, чупеше костите им, но дори сега отказваше да ги убива. Джардир стоеше настрана от борбата, потънал в срама си.
Накрая всичко приключи, Хасик и Шанджат държаха здраво Пар’чин, а Джардир се наведе, за да вземе копието. Изведнъж той усети силата на оръжието, както и чувството, че му принадлежи, докато пръстите му се стягаха около оръжието. Това наистина бе Копието на Каджи, чийто седми син бе първият Джардир.
– Искрено съжалявам, приятелю – каза Първия воин. – Ще ми се да имаше и друг начин.
Пар’чин се изплю в лицето му.
– Еверам вижда предателството ти!
Гняв обхвана Джардир. Пар’чин не вярваше в Рая, но нямаше нищо против да използва името на Създателя, когато му беше изгодно. Нямаше съпруги или деца, никакви роднински връзки или племе, но си мислеше, че знае кое е най-добро за всички. Дързостта му нямаше край.
– Не споменавай Еверам, чине. Аз съм Шарум Ка, не ти. Без мен Красия ще загине.
* * *
Яхнаха конете си и в ранни зори се изнизаха от града. Повечето алагаи вече се бяха върнали в бездната, но пясъчен демон явно беше чул, че приближават, и ги бе изчакал, защото скочи срещу тях от сянката на една дюна броени минути преди зазоряване.
Джардир беше в пълна готовност и защитните заклинания по дръжката на копието му лумнаха, щом парира атаката. Алагаят се просна на земята и погледна към развиделяващото се небе, но преди да успее да се дематериализира, Джардир скочи от коня си и прободе създанието.
Щом защитеното острие промуши твърдата броня, блесна светлина, а Джардир усети как копието се съживи в ръката му. По воина премина електричество като от светкавиците в камъка на Иневера, но този път то не му причини болка, а го хвърли в екстаз. Изведнъж той се почувства по-силен, по-бърз. Стари болежки от отдавна забравени травми, мъки, към които така бе привикнал, че вече не ги забелязваше, се изпариха на мига и чак когато изчезнаха, той разбра, че ги е имал. Почувства се безсмъртен. Непобедим. С лекота метна демонския труп на девет метра от тях, където щеше да изчака изгрева.
Усещането за сила бързо изчезна, след като уби демона, но предишните му болежки не се върнаха. Джардир бе на повече от трийсет, но изведнъж си припомни как се беше чувствал с двайсетгодишно тяло. Зачуди се как въобще е могъл да забрави.
И всичко това само от един пясъчен демон – замисли се той. – Как ли се е чувствал Пар’чин, след като го използва срещу десетки алагаи в Лабиринта?
Но Джардир нямаше да разбере отговора, защото захвърлиха изпадналия в безсъзнание Пар’чин по очи върху дюните минути преди изгрева, на километри от града и на повече от ден пеш до най-близкото село.
Джардир погледна надолу към него и думите на зеленоземеца изскочиха в съзнанието му. Еверам вижда предателството ти! – беше изкрещял той.
– Защо не си тръгна, когато те помолих, приятелю? – попита Джардир – още един въпрос, на който никога нямаше да получи отговор от Пар’чин.
Джардир гледаше с тъга приятеля си, докато Хасик и Шанджат възсядаха конете. Взе меха студена вода от рога на седлото си, хвърли го и той се приземи с тъп звук на пясъка до проснатия зеленоземец.
– Какво правиш? – попита Ашан. – Сега би трябвало да го убием, не да му помагаме.
– Няма да намушкам воин в безсъзнание – каза Джардир. – Мехът няма да го пренесе през пясъците до някое скривалище. Но той ще се събуди и ще пие, а когато дойдат алагаите, ще умре, изправен като мъж, и ще намери пътя към Рая.
– Ами ако се върне в града? – попита Шанджат.
– Мендинг да пазят през деня и да го застрелят, ако се опита – отвърна Джардир.