– Не – отвърна Джардир. – Няма да стане. Полагам края на племената. Красия отново ще бъде единна, както по времето на самия Каджи.
– Ще видим тая работа – каза Амадеверам и зае бойната шарусахк поза.
– Еверам ще те приветства – отвърна Джардир и се поклони. – Носиш сърцето на шарум.
* * *
След по-малко от минута Джардир погледна към свилия се горе на подиума Андрах.
– Ти си обида за черепите на смелите шаруми, които подпират дебелия ти задник – каза му Джардир. – Слез долу и ела да довършим започнатото.
Андрахът дори не понечи да се изправи, даже сякаш се сви още повече в огромния си стол. Джардир се намръщи, взе Копието на Каджи и изкачи седемте стъпала до Черепния трон.
– Не! – извика Андрахът и се сви на кълбо, скривайки лицето си, докато Джардир вдигаше копието.
Повече от десетилетие, откакто хвана дебелака с жена си в брачното им ложе, нямаше и ден, в който Джардир да не си беше представял как го убива. Заровете на Иневера му бяха предрекли, че един ден ще получи своето отмъщение, и Джардир отчаяно се държеше за това предсказание. Само алагай’шарак му бе отвличал вниманието, но всяка зора, която Андрахът доживееше да види, бе удар по достойнството на Джардир. Колко ли пъти бе репетирал речта, която щеше да каже пред човека в този момент?
Но сега отвращението се надигаше в гърлото на Джардир като жлъчка. Жалката топка сланина пред него бе управлявала Красия през целия живот на Джардир, че и повече, а сега дори нямаше смелостта да погледне смъртта в лицето. Андрахът беше по-нищожен от кхафит. По-нищожен дори от гнусните прасета, които кхафитите ядяха. Той не заслужаваше реч.
Джардир въобще не се почувства толкова удовлетворен, колкото си бе представял, след като го уби. Сякаш по-скоро бе проявил милост към света, отнемайки живота на подобен човек.
* * *
Бялата връхна роба на Андраха беше оцапана с кръв, когато Джардир я навлече върху шарумските си черни одежди. Той усети тежестта на извърнатите към него погледи от всички страни на тронната зала, но се изправи въпреки целия този товар и се обърна, за да ги посрещне.
Сега Алеверак лежеше на пода, а Дама Шевали притискаше раната му. Амадеверам беше проснат неподвижен на средата на стълбището. Джардир се наведе към дамаджия и взе черния тюрбан от главата му.
– Дама Ашан от каджи, крачка напред! – нареди той. Ашан дойде до стъпалата, коленичи и опря две ръце и чело в пода. Джардир взе белия тюрбан на своя приятел и го замени с черния на дамаджи.
– Дамаджи Ашан ще поведе племето каджи – обяви Джардир – и може да предаде черния тюрбан на синовете си от сестра ми Имисандре.
Той прегърна Ашан като брат.
– Дневната война приключи – рече Ашан.
Джардир поклати глава.
– Не е така, приятелю. Още не е започнала. Ние ще възстановим силите си, ще напълним стомасите на съпругите си и ще се подготвим за Слънцето на Шарак.
– Да не искаш да кажеш…? – попита Ашан.
– Отиваме на север – потвърди Джардир, – за да завладеем зелените земи и да съберем мъжете им за Шарак Ка.
Останалите дамаджи ахнаха, но никой не посмя да му възрази.
Миг по-късно шарумите, които вардеха входа, затаиха дъх и бързо се отдръпнаха. През него се изсипаха дамаджи’тингите и съпругите на Джардир. Против евджахския закон беше да се наранява дама’тинга, така че властта му над жените бе ограничена, но те си имаха свои интриги в шатрата на дама’тингите и явно Иневера се бе оказала също толкова способна и там, колкото в манипулирането на политиката на мъжете. Всяка от съпругите му носеше черна бурка с бял воал върху белите си дама’тингски одежди, знак, че ще наследи онази дамаджи’тинга, която съответстваше на племето ѝ. Джардир нямаше представа как Иневера бе постигнала това.
Балина, маджахската му съпруга, се отдели от останалите и изтича при Алеверак. Джардир с един поглед можеше да разпознае всяка от съпругите си дори когато носеха всичките си роби. Каша не можеше да скрие извивките си, нито пък Умшала височината си. Походката на Балина я отличаваше толкова ясно, колкото лицето ѝ. Маджахската дамаджи’тинга я следваше и изглеждаше повече като ученичка, отколкото като учителка.
От Иневера нямаше и следа, но в следващия миг Джардир чу как шарумите ахнаха и забеляза неколцина мъже, замръзнали от страх. Вдигна очи и видя своята Първа съпруга да влиза в залата с одежди, достойни само за неговите очи. Пъстроцветният ѝ шал и воал прозираха, както и фините ленти тъкан, които сякаш плаваха около нея като дим, без да оставят нищо от красотата ѝ на въображението. Черната ѝ като нощта коса беше захваната в златна мрежа и миришеше на благовонни масла. Ръцете и краката ѝ звънтяха с накити от скъпоценни камъни и защитено злато. Нищо по нея не говореше за кастата или ранга ѝ. Само кесията с хора, вързана на колана ѝ, я отличаваше като нещо повече от любимата танцьорка на някой заможен дамаджи.