Не, трябва да му принеса нещо…
Върна се при лодката и донесе малкото си парче сушено месо от антилопа, последната му вечеря.
Е, няма да ям…
Строгите очертания на дървото се открояваха на гаснещата светлина. Но камъкът, който като че ли беше впримчил в себе си северното сияние, сякаш излъчваше собствена светлина. Нямаше нужда да го докосва, знаеше какъв е на допир. Мек, като женска гърда. Беше гледал как мъж и жена се любят до такъв камък, манданска жена, която, изглежда, не можеше да роди. А след това коремът и се наду и напролет бебето дойде, здраво и читаво.
Загледа се в камъка, който блещукаше в здрача. Вятърът довя мека пепел откъм реката и посипа главата му. Той затвори очи и положи на земята парчето месо. Това е всичко, което може да даде. Веднъж беше видял как един мъж отряза десния си показалец и го остави, насочен на изток, там, където той сега беше хвърлил месото. На сутринта пръстът сочеше юг и мъжът тръгна натам, уверен, че съдбата му е в тази посока. И наистина беше така. По-късно той стана вожд.
Загубил съм твърде много от себе си при цялото това скитане, измънка Колтър. Разпилял съм се по всички хълмове и ручеи на Форкс.
Той склони глава. Камъкът светеше. Някъде отвътре сякаш се чуваше мандански шепот, който се смесваше с шепота на реката и се губеше в нощната пустош.
След няколко минути тишина, през които той не мислеше за нищо, а сърцето му беше празно. Колтър стана, върна се при лодката, седна на една скала и се замисли какво да прави. На отсрещния бряг имаше един удавен бизон, полуизяден от цял рояк крадци: свраки, вълци, гарвани. Заслуша се в звуците от късане на месо и мляскане и стомахът му изкурка. Малките бели грудки отдавна бяха свършили — коремът му искаше още, искаше плът. Но и свещеният камък искаше същото. И камъкът имаше месото, което Колтър нямаше.
Той седеше на скалата и гледаше зловещите криле над кървавата мърша. С настъпването на вечерта се появи мечката гризли, която беше срещнал нагоре по реката, и изгони мършоядите. Той чуваше шумоленето на реката, шумното мляскане, звука от лочене на кръв.
Легна на земята, увит с одеялото. Въпреки това студът го пронизваше. Нощният вятър стенеше, докато гризлито се справяше с лигавото месо на мъртвия бизон. Колтър се разтрепери. Стана, отиде до пепелището и започна да копае с пръсти в мекия пясък. Колкото по-дълбоко копаеше, толкова по-топла ставаше земята. След няколко часа изкопа дупка, в която да легне, близо до светлината на камъка, до стария дъб, по чиито клони танцуваха нишките и привързаните нишани с мъниста.
Така, заровен в рохкавата земя, той се стопли. Заспа, стиснал ръба на одеялото под брадата си. Потънал дълбоко в сън, в опушените жилища на манданите, където старите седяха в кръг, а младите мъже бяха зад тях, с жените си, скрити под бизонови роби.
Колтър и Луис стояха един до друг, бяха поканени да присъстват. Какъв беше този обичай, какво ставаше? Знаеха, че е нещо, свързано с бизоните, но нямаха и най-малка представа какво точно. Младите жени бяха голи под робите си. Младежите приближиха до старците, хленчеха и ги врънкаха на мандански, умоляваха старите да се напъхат под робите и да се любят с жените им.
Дългите дни, прекарани в дивата прерия, си бяха казали думата. С крайчеца на окото си Колтър забеляза, че някои от неговата група се намесват в суматохата…
— Дяволски работи — промърмори Луис. — Чумата да тръшне онези, които мърсят тези непросветени диваци.
Луис напусна землянката, облечен в голямата си шуба, като мърмореше проклятия през зъби.
Все пак Колтър не напусна. Нещо повече от обаяние го беше приковало към мястото. Той отвърна хищния си поглед от глупаците, наети от Луис и Кларк, и се загледа в старейшините, белокоси хора с провиснала плът, как влязоха под робите, един по един, изпаднали в някакъв унес, безпаметност, несвяст, а жените им се отдаваха…
Колтър не се съпротивляваше повече. Отгърна робата и влезе, легна с нея. Помещението беше огласено от пъшкането на старците, въздишките на отдадените жени, странните стенания на хленчещите млади мъже, които предлагаха жените си, според обичая, на всеки, който пожелае да влезе в меката отпуснатост на мъхнатите роби.
Той легна с нея. Млада, здрава, тя се бореше с него. Сълзи на признателност потекоха по бузите му… ръцете му… притискаше гърдите си върху нейните. Разкъсваше я с продълговатата си муцуна.
Събуди се в суровата утрин, разтреперан. На отсрещния бряг мечката вече се беше заела със заниманието си, заровила муцуна в трупа на бизона. Над главата му, в клоните на черния дъб бе кацнал сокол, който пискаше пронизително на вятъра. Колтър лежеше по корем, с лице, изложено на вятъра. Тялото му беше омотано в одеялото, полузарит в пясъка, със стиснати ръце. Краката потрепваха в несъзнателни конвулсии.