Устните му бяха покрити с пясък, беше изпотен. Стана, стиснал одеялото около раменете си. Долу, край лодката, имаше храст от дива череша, който беше забелязал предния ден. Той извади ножа си, направи няколко прореза в кората, изряза няколко ивици и ги задъвка. Знаеше, че дивата череша помага против треска.
След това стана, отвратен от мляскането на мечката отсреща — беше твърде мъгливо и мрачно, за да я види, и се върна при изпепеленото място. Соколът беше отлетял.
В центъра на камъка имаше нещо.
През целия ден, докато подтичваше, Колтър си мислеше за това, което беше видял. То се въртеше в мислите му, ту изчезваше, ту се появяваше. Обхващаше го, както треската, която го измъчваше, после се успокояваше. Видението на камъка се появяваше и изчезваше, примамваше го в някакъв сън наяве. Беше изоставил лодката, защото започна да пропуска твърде много вода. Намери удобен бряг, на който да слезе, далече от мечки и вълци, и сега вървеше напред. Потта охлаждаше горящото му чело.
Около реката се простираше златистокафява равнина. Вятърът, който идваше от запад, предупреждаваше за дъжд. Той тичаше, олюляваше се, спираше, поемаше си дъх, свличаше се на колене, заслушан в ударите на сърцето си.
Само да не го връхлети градушка. Веднъж видя как един човек буквално беше прикован към земята — как ли се казваше? — станал мишена на ледените парчета от небето с размери на куршум от мускет…
Това му напомни за Луис, улучен в задника, който не можеше да измисли подходящ епитет, беше си добряк по душа. „По дяволите, ти ме застреля“ бяха най-силните думи, които можа да измисли.
— Не съм ви застрелял, сър — Колтър се върна.
Но Луис беше инат. Упоритост, съчетана с благоприличие, бяха главните му черти.
— Хайде, човече, признай истината. Ти ме гръмна отзад. Гръмна втори път там, където трябваше да има само една дупка!
— Ти носеше кафяво. Изглеждаше като мечка, когато се наведе…
— За бога, човече, защо не застреляш москитото? Те са по-големи от птица и… аах, застреляния ми гъз, нещастното ми повредено седалище…
След това двамата се снишиха и навлязоха сред дивия лук, а той растеше в изобилие наоколо. Вървяха един до друг, Колтър и Луис, сякаш бяха двойка пасящи елени.
— Съветвам те, Колтър, да поставиш по една глава лук във всяко ухо — каза Луис наставнически. — Привържи по две от всяка страна на тези твои подути жлези, точно под тази динозавърска челюст, която мели през цялото време.
Той направи това, което му се каза. Чувстваше се глупаво, да запуши така ушите си, но Луис беше лекарят на лагера и разбираше от тези неща.
След това настъпи известно облекчение. Вече не бягаха, просто ходеха. Минаваха през дълги, китни мандански градини, засети с царевица, тиква и тютюн. Вървяха и разговаряха.
— Тези червенокожи хора, тези индианци — казваше Луис, — те са чудесни хора, доколкото се ограничават само с отглеждането на градини, което е подходящото занимание за едни простодушни диваци. Между другото, какво стана с оня човек, който се беше захванал с индианците?
— Роуз ли имаш предвид?
— Същия! Какво стана с мистър Роуз на онези пътешествия, на които бяхте заедно?
— Спомням си един бой между Роуз и стария шарлатанин, Мануел Лиза. Беше свиреп бой. Добре, че го има Потс, който се намеси и ги разтърва, точно когато се беше стигнало до удари.
— Потс умираше да се прави на Спасител — прекъсна го Луис. — Навираше се между шамарите по най-ужасния начин, нали?
— Потс, разбира се, беше размазан от Лиза, който след това се качи на пирогата си и отплава, а по-късно беше ударен от Роуз, който гръмна по него с оръдието на форта. Гледах как Лиза потъва, когато някакъв тип на име Сунър подскочи във въздуха. Зарядът на оръдието мина точно между краката му, при което Сунър се тръшна на палубата и започна да се кълне на всички присъстващи, че е мъртъв!
— И на тебе да ти мине изстрел между крачолите, бас държа, че и ти ще направиш същото. Което ми напомня, Колтър, за мечката, която застрелях. Помниш ли онова шестстотинфунтово страшилище, чиито тлъстини бяха като свинска мас? От носа до петите имаше девет фута, а вратната обиколка беше три фута и единайсет инча, с петинчови нокти…