— Чудя се какво общо има между мазнината на мечката и изстрел, предназначен за нечии топки? — Колтър спря неочаквано.
— Само това — отвърна Луис сдържано, — ако сърцето беше като на вол, колко мислиш, че бяха големи топките на мечката?
— Не по-големи от твоите — пошегува се Колтър.
Луис не му обърна внимание.
— Онези тестиси бяха по-големи от билярдни топки и всеки беше в отделна торбичка, а не като нашата колективна история.
Колтър смени темата.
— Сърби ме кракът! — измънка той. Семената на прерийната трева бяха проникнали в мокасините му и краката го сърбяха. Той седна и прикани Луис да направи същото. Двамата събуха мокасините си, почесаха зачервените си крака и гледаха облените от слънчева светлина облаци.
— Какво не бих дал да се напия хубаво с изворна вода — въздъхна Колтър.
— Какво не бих дал да разбера какъв е този пушек ей там — Луис посочи замислено хоризонта, където се издигаше сива струйка дим и се губеше в следобедното небе.
Колтър се усмихна.
— Това не е нищо друго, освен нечие избавление — каза той, докато разтриваше крака си.
След това се обърна кръгом, с лице към север, и каза:
— А онова там не е нищо друго, освен боен отряд.
Луис погледна изненадано маранята, която се издигаше от сухата трева. Тъмни сенки се издигнаха, като духове, разкривени от нажежения въздух, неясни фигури на бягащи хора.
— Нищо ли не може да ги спре? — попита Луис.
— Нищо, което не би могло да спре и нас — каза тихо Колтър.
Луис се завъртя още веднъж към противоположната посока. Струйката дим на юг вече я нямаше.
— Каквото и да е било това, вече не е — заключи той. — Най-добре да тръгваме.
Те тичаха в мълчание. Двама мъже, един до друг, лакът до лакът. Крачката, която установиха, беше равномерна. Лактите им почти се допираха и като часовници отмерваха скоростта на техния бяг. Ръцете описваха дъги във въздуха, а ходилата се повдигаха от земята и тупваха леко в сухата трева. Дишането им се установи в премерен ритъм. Доверяваха се на монотонното повдигане и отпускане на ходилата, доверяваха се на ритъма на сърцата си, доверяваха се на кръвта, която течеше във вените им, тичаха в следобеда.
Зад тях бяха неясните тъмни очертания на смъртна присъда. Напред беше Адът на Колтър. Трудно бе да се прецени какво е разстоянието между двете. Само лекото, равномерно тупане на краката, беглото докосване с лакти, равномерната крачка, само това имаше някакво определено значение. Колтър погледна човека до себе си. Приятелят му, неговият шеф, Мериуедър Луис, не беше там. Колтър се засмя сухо.
— Никога не си бил кой знае какъв бегач — каза високо той на празния въздух. И продължи…
Тича, докато краката му станаха по-тежки от верига.
Тича, докато слънцето не се скри зад облак и соколът, който го следваше, се загуби в небето. Тогава Колтър почувства пристъп на болка в раменете си. Изкрещя — криий! Соколът…
… пореше вятъра с тъмните си криле.
Сега е по-лесно.
Движи се бързо, плъзгай се. Облак. Гмурни се в него.
Плъзна се над облака, отново изчезна в него. Профуча. Сокол. Криий!
Писък на сокол.
Нощта обви равнината в мрак.
Нощното небе се обсипа със звезди.
И крилете на раменете му се приготвиха да спят.
Той седеше, сякаш впил нокти в клон. Около него се носеха звуците на земята и небето, далечен ромон, шуртене. Не се страхуваше, защото можеше да лети. Унесе се в дрямка, пъхнал глава под крилото си. Отново, със затворени очи, той видя себе си, така, както се беше появил върху магическия камък, с разперени криле. Нощта постепенно изчезваше в небитието. Водата вреше. Калта бълбукаше. Земята, старата Земя въздъхна. И той Я видя в соколския си сън: като малка и кръгла синя топка, реките Я опасваха като сини вени. Отдалече, от това огромно разстояние, Тя беше красива, загърната в меката си одежда от облаци, крехко синьо яйце, стъкленото кълбо на окото му гледаше как Тя се върти. Соколите знаеха, умиращите хора и хората с видения имаха мехури на главите си, а соколите — огнени криле, познаваха Я, обичаха Я, любеха се с Нея.
X
Глас
На хребета се виждаше един пролом и Хю се отправи натам. Небето притъмняваше в унисон с мислите му. Сега силата му идваше от яростта, която като че ли винаги беше с него, омотаваше и размотаваше крайниците му. Дълго време не спря за почивка.