Когато накрая спря, той си припомни срещата с лалугера, докато накрая се унесе в сън и засънува за това. И Джейми беше там, имаше пръст в цялата работа. Усмихваше се и държеше скъсаната нишка, която може би бе живота на Хю, с разрошени коси и играещи очи. След това всичко изчезна и той засънува, че отново пълзи към пролома, към спасението от отвъдната страна на хребета.
Събуди се постепенно и откри, че наистина пълзи. Беше ли спирал изобщо? Или просто беше пълзял и сънувал едновременно? Постоянно бе уморен, трудно беше да прецени от тази гледна точка. Когато пълзеше, често изпадаше за дълго в унес. Спираше и разтриваше краката си. Понякога му се струваше, че цял живот е пълзял, всичко останало е било просто поредица от сънища.
Придърпваше се напред, слушаше тревата, докато се плъзгаше върху нея. Понякога се чувстваше, като че ли е дълбоко под водата, движенията му бяха бавни като на плувец. В други моменти сякаш нямаше съпротива и той лазеше с див устрем към своята цел, хребета.
Накрая трябваше да си почине и отново задряма. И мечката беше тук, и Джейми. Събуди се, обзет от ярост, и отново запълзя с настървение. Нощта преваляше, а той се влачеше. Задрямваше за кратко и пак продължаваше с неотслабващо темпо.
Събуди се разтреперан. Наистина ли е пълзял, или просто е лежал проснат? Не беше сигурен. Но светлината на деня беше дошла, процеждаше се през облаците. Той веднага се вгледа на юг. Сега хребетът и проломът бяха по-близо. Беше изминал доста път. Въздъхна и разтри крака си над мястото на счупването.
През този ден той стигна някакво кално дере — по-скоро езерце, образувано от пороя, предположи той. И все пак калта изглеждаше достатъчно влажна…
Запълзя надолу по най-сухия склон — сух поради това, че е каменист. Бръкна с ръка в калта. Мокро, много мокро. Веднага започна да копае. Почти веднага дупката започна да се пълни с вода. Докато чакаше да стане по-дълбока, той реши да я изчака да се утаи, да стане по-чиста. Избърса ръцете си в земята, след това в панталоните си. Гледаше покачващото се ниво на кафявата вода.
Когато вече можеше да загребе с шепа, той пи. И отново. Просто беше невъзможно да чака повече.
След около двайсет минути се беше напил достатъчно с вода. Дупката вече се пълнеше по-бавно. Обърна се и запълзя обратно, за да излезе от дерето. Имаше поне това. Да гладува — да. Но не и жажда. Плю на няколко пъти, за да се отърве от калния вкус, и се отправи към пролома. Вече беше сигурен, че ще успее да стигне дотам. А тогава… нещата ще бъдат по-добри. Започна да си съставя картината на това, което го чакаше отвъд хребета — тучни долини, гъмжащи от дивеч, блестящи бистри поточета…
Сякаш се движеше по-бързо. Да не би да е станал по-силен в резултат на усилията си? Или силата на очакването го тласкаше напред? Каквато и да беше тази сила, той бе решен да я използва до последната капка.
Пълзя през цялата сутрин, забравил омразата, безчувствен към болката. Дори гладът беше някакво далечно усещане, докато се плъзгаше по равнината и хребетът срещу него се очертаваше все по-ясно и ставаше все по-голям. Една змия избяга от пътя му. Няколко черни птици се появиха на небето, устремени на юг, прелетяха над хребета и изчезнаха.
По-близо, много по-близо, реши той, докато си почиваше под следобедното слънце и разтриваше бедрото си. Възможно е, може би е възможно да стигна там днес. Преди му се струваше, че големият хълм е много далече, но той го беше отминал. Сега хълмът е някъде отзад, на запад. Дори не си направи труда да обърне глава, за да го види.
Влачеше се напред през целия следобед. Хребетът пред него ставаше все по-висок, проломът се разширяваше. Когато теренът стана по-стръмен, той все още пълзеше, почивките бяха сведени до минимум, отказваше да ги удължава. Напредваше по пътя си към вододела по все по-каменистия терен.
Докато си разказваше истории за това, което беше отвъд, той се заизкачва по склона, като си спомняше катеренето по онова дере и онова, с което бяха възнаградени усилията му накрая. Влачеше се по камънак и чакъл, без да обръща внимание на болките в бедрото и по целия крак. Понякога се забавяше, за да преодолее някой особено труден участък.
Накрая достигна целта на пълзенето. От двете му страни се издигаха купища камънак. Забави ход, разбрал, че е наближил мястото, откъдето се вижда това, което се простира отвъд. Знаеше също така, че неговите сънища за това бяха просто истории, които той разправяше за себе си, за да облекчи пълзенето до това място. И все пак…