Бавно, много бавно, допълзя последните метри. Когато гледката постепенно се разкри, пред очите му се появиха една по една редици от жълти хълмове. Спря и ги огледа. Историята, която си разправяше, беше толкова приятна! Той отпусна глава върху ръцете си и зарида.
Знаеше, разбира се, че знаеше, каза си той. Но да види как продължителната заблуда се разпада, за него това беше като тежък камък, стоварил се внезапно върху гърба му, пречупил волята му, изцедил силата му, оставил само тези чувства — загуба, безсмисленост, изоставеност. Вятърът свиреше в скалите на пролома. Той стисна зъби — не искаше да погледне отново гледката пред себе си.
Остана да лежи дълго, след като риданията спряха. Напразни, всичките му усилия бяха напразни. Знаеше, че никога не би могъл да прекоси това, което се простираше напред. Защо изобщо да се маха оттук? За това, което предстоеше да стане, това място беше толкова добро, колкото и всяко друго. Така да бъде, реши той, нека тук бъде краят.
Но след известно време вдигна глава, обърна се и погледна назад към пустинята, която беше прекосил. Видя колко малко изглеждаше всичко оттук. Големият хълм, към който се беше стремил толкова дълго и упорито — къде е сега? Когато накрая го забеляза, той се намръщи и вдигна ръка. Беше станал достатъчно малък, за да може да го закрие с нокътя на малкия си пръст.
Толкова далече… Трудно беше да повярва, че се е справил с цялото това разстояние. Той гледаше. Толкова далече…
След това се усмихна при мисълта, че би могъл да върви по-нататък, към жълтите хълмове, през тях, отвъд. Толкова далече, колкото трябва. Отвърна поглед от хълма. Огледа се. Колкото и далече да е…
Започна да пълзи. През пролома. През вододела. Надолу. Към жълтите хълмове.
Спускането беше по-лесно. Той се смъкна по склона на хребета. Отвъд вододела се движеше бързо, почти се пързаляше. Усилията му вече не бяха така напрегнати, както преди. Всяко следващо придърпване напред даваше своя скромен принос.
Новото настроение се задържа у него дълго, докато се спусна на равното, вечерта и през цялата нощ. Кракът и бедрото все още го боляха, в кръста и раменете усещаше тъпа болка, която понякога се разпростираше и до гърдите. И все пак, засега телесните оплаквания бяха настрана, изместени от вълната еуфория, породена от всичко това, което беше постигнал досега.
Падането на нощта не откри никакъв ориентир, който да следва, затова се водеше по звездите. Тази нощ те бяха много ярки и той пълзя дълго, докато се почувства като смазан от огромна тежест. Спря да почине и бързо се унесе в сън, без сънища, които да си спомня.
Когато се събуди, денят беше сив. В костите му се беше промъкнал студ. Около него се стелеше мъгла, развявана от студен вятър. Гладът беше тук, както винаги, но студът го измести от мислите му и той веднага започна да се движи, за да раздвижи кръвта си и да се стопли.
Сега не се водеше нито по ориентири, нито по звезди, нито можеше да определи посоката си по слънцето. Пълзеше в посоката, в която беше насочено тялото му, от положението, в което беше паднал. Заради студа движенията му бяха бързи.
Мъгла. Не нощи и дни беше това, което той преодоляваше, а по-скоро нереалния пейзаж, през който бе пълзял толкова често последните няколко дни. Крайниците му се движеха, студът беше надвит и той все по-малко осъзнаваше своето физическо съществуване. Все повече се сливаше с бавните, призрачни движения, докато те станаха част от него и той от тях. Той стана част от танца им, а те — от неговите объркани усещания. Минаваше през ливади от детството си в далечна Пенсилвания, до него достигаше нечие ридание. Той ли беше това, или някой друг?
Разбира се. Беше Джейми. Защо плачеше момчето? Не можеше да си спомни. Внезапно усети сълзи по бузите си. Сякаш двамата плачеха с едни и същи сълзи. Не знаеше защо. Няма значение. Той пълзеше през мъглата, разплакан, и когато това отмина, беше потиснат. Мислеше си, че Джейми лежи някъде мъртъв. Мислеше си за боен отряд на рий, който се приближава и ще пресече пътя му. Страхуваше се от евентуална пукнатина в земята, която не би забелязал и в която би могъл да падне.
Пълзеше през страха, опипваше пътя пред себе си, дишаше тежко, когато почиваше. Но останеше ли неподвижен твърде дълго, студът отново го обземаше. Движеше се през това, което трябваше да е сутрин, а завесите от мъгла го обграждаха отвсякъде. Пълзеше. Жаждата беше тук, гладът също. Ледените повеи на вятъра станаха по-силни.