Тъгата ту го обземаше, ту го напускаше, а вятърът понякога беше като плача на Джейми. Вчерашното чувство за победа отлетя много далече, сякаш някакъв сън, като Пенсилвания или като сянката на мечката. Страхът идваше внезапно, макар и без причина. В такива моменти той лягаше разтреперан или пълзеше като луд.
Теренът беше неравен. Мъглата висеше неподвижно. Веднъж му се стори, че чува над себе си крясък на диви гъски. Когато се спускаше в ниски места, ветровете утихваха, а когато пълзеше по склонове, те се връщаха, за да го измъчват. Когато мъглата притъмня и дойде нощта, той избра едно ниско място, където да почива.
Заспа, унесен от стенанията на вятъра. Сънува последното си хранене.
Събуди се, скован от студ. Зората беше бяла. Падината под него беше изпълнена с мъгла. Навред цареше дълбока тишина. Той не се помръдна. Част от света на сънищата беше дошла с него. Погледът му се зарея високо нагоре. Видя клони, отрупани със сливи, които само чакаха да бъдат изтръскани. Но той знаеше, че плодовете са в съня му и си наложи с усилие на волята да ги отнесе със себе си в света, където лежеше замръзналото му тяло. Задържа ги с поглед, докато нарастващият глад не го принуди да тръгне отново.
Докато се движеше, всичките му болки бяха с него. Но сливите отказаха да изчезнат и болките бяха забравени. Сиво-зелените петна над него наистина бяха листа на сливово дърво. Той се надигна и откри, че има много плодове, до които може да се добере.
Сълзи изпълниха очите му, когато хвана една и я откъсна. Да спи цяла нощ под тях, без да знае… Започна да яде.
Дневната светлина пронизваше белотата наоколо. Докато Хю се хранеше, мъглата започна да изтънява. Когато гледката се избистри, той разбра, че е спал в началото на долина. След известно време го докосна топлина, въздухът продължи да се прояснява.
Надолу в долината можеше да се проследи едва доловима линия, може би поток. Доколкото познаваше местността най-общо, вероятно той водеше до Мороу, а тя се вливаше в Мисури. Не му оставаше нищо друго, освен да следва потока.
Светлината и топлината продължиха да се спускат около него, докато се хранеше. Когато откъсна всичко, до което можеше да се добере, той се обърна и се отправи надолу към долината. Бедрото го болеше от усилията на предишния ден и от студа. Ставите му се бяха схванали. Когато тръгна, изстена. И все пак пред него беше надеждата, която облекчаваше болката с присъствието си.
Докато пълзеше, подкрепен, той съзря малко зелено петно далече напред. Значи там имаше ручей, подхранван от извор, както си беше мислил. Да, когато се приближи, видя, че зелената ивица се удължи.
Вода. Веднъж да я достигне, ще я следва. Край на жаждата. Може би щеше да гладува, но поне да има вода, а по пътя сигурно имаше някакви плодове и корени. Той забърза. Когато се спусна в долината, и последното късче мъгла се беше разсеяло.
Пълзенето беше дълго. Слънцето се изкачваше все по-високо. Денят стана по-топъл. Накрая той достигна зеленината, където водата бълбукаше в малък, препълнен вир и се изливаше на юг. Докато пиеше, той отново си помисли за пътешествието, което го беше довело дотук, за пътешествието, което беше пред него, за края на това пътешествие. Изведнъж почувства, че ще успее. Щом е успял да премине през всичко това до сега, значи ще преодолее всяко препятствие от тук нататък! А тогава… тогава оставаше само да се оправи с Джейми…
Той пи отново. Водата беше сладка.
Остана малко по-дълго при извора, пиеше, сърбаше, почиваше си, разтри крака си, задряма. Прекрасно беше това чувство.
Прекара така повече от час, преди да тръгне отново. Но вече пълзеше с удоволствие край малката рекичка. Той щеше да я придружава, да я гледа как расте, как увеличава силата си. Знаеше, че тя ще сподели тази сила с него.
И той пълзеше, като пиеше вода всеки път, когато спре за почивка. По пътя се появиха корени и малко боровинки. Той яде и пи вода през целия ден, и през следващия, и през по-следващия, докато се движеше на изток и гледаше как потокът отляво става все по-буен. През цялото време си мислеше за това, което го е докарало дотук. Гневът се надигна и отново му стана спътник. Сега беше много по-вероятно да оцелее, да успее да предприеме този странен лов. Както беше проследявал дивеч, така ще надуши и следите на Джейми, веднъж само да го подгони…
Докато пълзеше на утринната светлина, попадна на пресни мечешки изпражнения. По-късно се натъкна на храсталак, в който откри боровинки. Пред тях имаше прясна меча следа. По-високите клонки от храстите бяха съвсем оголени, но отдолу бяха останали няколко наръча. Мечката ми е оставила закуска, помисли си той. Беше ли това някаква компенсация за раните му, да бъде хранен от духа на мечката? Ако беше така, то беше малко скъпернически. „Можеше да ми остави повече“ Това върна мислите му до деня, в който се беше срещнал с мечката. Щом му беше отнела нещо, беше ли му дала нещо в замяна? Оттогава сякаш го изпълваше тромавата, неумолима решимост на мечката. Но можеше ли това да се сравнява с боровинките? Не беше ли взела мечката повече, отколкото му беше дала? За това, което му даваше сили да върви — беше ли сделката честна? Той отново долови сладникавия миризлив дъх. Смърт и ужасна енергия — и сладостта на живота. Сега имаше енергията, но кое от другите неща беше вдъхнато в него? Какво бе вдъхнал самият той в себе си?