Огледа отново мечата следа, след което поклати глава. Мисля като индианец, реши той. Тотеми и тяхната сила. Дневна сила, нощна сила… Нощният дух на мечката ли беше това, което го изпълваше? Дори да е така. С готовност ще приеме нейния дар, защото той го подкрепяше и някак си ще го заведе при Джейми, беше сигурен.
Пийна вода от поточето, избърса устата си с опакото на ръката. Потопи ръце и прокара мокри пръсти през косата си, поглади брадата си с тях. Докосна счупения си нос. Беше чувствителен на пипане, но вече не така, както в деня, когато се събуди. Усещаше го като зурла. Челото все още беше покрито със струпеи, но и там болката беше намаляла.
И той упорито пълзеше, като почиваше редовно. През слънцето минаваха облаци, които ту го закриваха изцяло, ту го оставяха да свети. Още гъски прелетяха на юг, крясъкът им достигаше до него. Гладът ставаше все по-осезаем. Сега, когато жаждата най-после вече беше утолена, гладът прииждаше на вълни в стомаха му, обливаше предната част на тялото му, връщаше се обратно и се стичаше в крайниците. Плодовете и корените, които срещаше по пътя си, бяха като божия благодат всеки път, когато се натъкваше на тях. Но те не го засищаха напълно. Винаги изпитваше болезненото желание за още. Опипа изпосталелите си ръце. Ребрата му се брояха. Искаше да пълни корема си редовно. Искаше месо. Сънуваше пържоли и печени птици. Вдъхваше на сън уханието на месото, което се пържеше и печеше. Искаше заек, птица, еленско филе, бизонски пържоли. Всеки път, когато изравяше малко корени или поглъщаше шепа боровинки, се чувстваше някак си по-зле, отколкото без нищо. Това го запълваше малко, без да го засища, и сякаш усилваше глада, караше го да мисли за храната, която наистина искаше — катерица, пъстърва, говеждо, бекон, сьомга. Почувства как се изтощава с всеки изминал ден. Усещаше, че има още сила у себе си, но знаеше, че я изразходва всеки път, когато си погледне ръцете. Големите му бицепси и едрите му ръце бяха повехнали, сухожилията му изпъкваха като въжета. Едва разпозна отражението си в потока — измършавяло и набраздено лице, обрасло с коса, очи, потънали в тъмни дупки до размазаната от мечката зурла, тъмната ивица на раната над веждите. Сега гладът и гневът му бяха едно, източникът им един — Джейми и мечката. Но яростното пълзене, упоритото търсене на храна — мечката му беше дала нещо, с което да се подкрепи, докато Джейми само беше взел. Прекосяването на равнината изчерпи голяма част от тялото, от духа му. Беше останало само това, което се оказа най-силно — възвърнато, пречистено, първично. Той се беше превърнал в глад, а месото беше неговият обект.
Мисълта за Джейми предизвика чувството за топло, кърваво месо…
И той пълзеше. Понякога му ставаше много топло, въпреки студения вятър, и той се придвижваше към сянката. Тогава разбра, че има треска, но това беше без значение. Ще пие и ще продължи, изпотен, заслушан в гласовете от миналото, които му нашепваха забравени неща за места, където отдавна не беше ходил. Отново плаваше по Карибско море, играеше в долината в Пенсилвания, бореше се, ловуваше и пируваше със сиуксите…
Понякога му се струваше, че мъглата се е завърнала, а когато отново се проясни, че пълзи през градски улици и минувачите не му обръщат внимание. Около него на огромна височина се издигаха странни светли сгради, профучаваха необикновени превозни средства без коне… Понякога беше лято, а понякога зима, редуваха се дъжд и сняг, багрите на сезона се сменяха. Сякаш пълзеше не само през местността край потока, но и през години…
… А гладът беше с него дори тогава, когато във въздуха прелитаха странни форми, подминаваха го странно облечени хора. Запълзял край ручея, с пламнала от треска глава. Той чуваше бълнуващия си глас и не можеше да разбере себе си. Но това беше без значение. Напред, следваше устрема на водата.