Потокът ставаше все по-широк, в него се вливаха по-малки ручейчета. Сега зеленината бе повече, дърветата по-високи. Птичи песни изпълваха въздуха в зараждащия се нов ден, птици прелитаха и гонеха насекоми.
Треската се успокои и той потопи лицето си за дълго време. Набра някаква мършава маруля, изяде я и продължи по пътя си. Малко по-късно рухна на земята и заспа.
Събуди се от усещането за студена пот, която обливаше тялото му и се беше просмукала в дрехите. Пи отново и запълзя. По-късно долината стана по-тясна, по-скалиста, като че ли и по-дълбока. Съпровождаше го прохладата на постоянната сянка, а земята сякаш потъваше, и той заедно с нея. Пълзеше предимно по осеяния с малки камъчета бряг и по-рядко по обраслата с трева ивица.
На сенчестата светлина на следобеда той се обърна и последва един внезапен завой на дефилето. Изведнъж светът сякаш изчезна: пред него се разкри равният, обрасъл с дървета и храсталаци бряг на Мороу, в която се вливаше потокът. Погледът му се стрелна по широката, тъмна течаща повърхност.
Придърпа се по-напред, за да има по-добър изглед към мястото. Дълбокото корито на потока се спускаше на изток. Жълтата скала отдясно се издигаше високо нагоре. Не след дълго долови слаб шептящ звук, който не беше от вода.
Това беше най-трудното изкачване, откакто беше започнал да пълзи. На места беше много стръмно, а в крака и хълбоците му се появиха нови болки. Пътеката, по която беше поел, криволичеше много, на три пъти му се налагаше да се връща и да търси друг път. Следобедът преваляше.
Стигна до билото още по светло. Докато лежеше, а ниското слънце го напичаше отзад, той отново се заслуша в звука, който не идваше от реката, и потърси източника му.
Далече долу, по виещата се равнина, през която течеше реката, забеляза голям облак прах. Далечните дървета, които се очертаваха на фона му, трептяха.
Постепенно звукът като че ли се усили, макар да разбираше, че това може да се дължи на това, че е фокусирал вниманието си върху него. Гледа облака известно време и накрая различи там някакво движение. От време на време прашната завеса се залюляваше. За момент като че ли се разцепи, после пак се сгъсти, отново се разпръсна…
Тогава в сумрака Хю различи множеството мигриращи бизони. Бяха се отправили към зимните си пасища, той знаеше това. Гледаше ги — жива река от месо, минаваха, минаваха, докато слънцето се скри и нощта изпълни небето. Звукът от преминаването им го унесе в сън.
В съня си той седеше край огъня, над който цвърчаха езици и пържоли, и изсмукваше вкусния мозък от една кост. Когато се събуди, той чуваше мучене, а тропотът на копита се беше усилил. Луната като резен висеше над водата и осветяваше долината. На нейната светлина неясната, движеща се маса изглеждаше много по-близо, преминаваше, преминаваше.
Заспа отново. В съня си влачеше един бизон по снега, който ставаше все по-дълбок, докато накрая вече не можеше да продължи. Събуди се от постоянния тътен на копитата. Огромно стадо от тях сега бяха точно под него, придвижваха се на запад. Той гледаше как слънцето изгрява над тази сцена. Сякаш всичко това беше едно-единствено дълго живо създание, което се плъзга край него, покрито с тъмни буци от тежка плът.
Да гледа как отминава беше непоносимо. Да знае, че не може да се възползва. Ако имаше някакъв начин поне един от тях да бъде умъртвен, да остане долу, докато се довлече до него… Той се огледа.
Видя един голям гладък камък. Знаеше, че не може да го вдигне, но камъкът беше достатъчно заоблен и може би щеше да успее да го дотъркаля до ръба. Тежък, разбира се. И все пак, веднъж да го търколи…
Допълзя до него, опря с ръцете, натисна със здравия крак. Камъкът се поклати, но остана на мястото си. Хю разбра, че ще трябва да го клати. Закрепи здраво крака си, разкърши рамене, раздвижи ръцете си. След това натисна и отпусна, отново натисна, отпусна, натисна… Със всеки натиск камъкът постепенно се разклащаше, малко по малко. Натисна…
Камъкът се раздвижи във вдлъбнатината, където лежеше. Отпусна. Отново натисна.
Успя да го прехвърли извън вдлъбнатината. Натисна силно и камъкът се претърколи напред.
Хю пълзеше, държеше ръцете си върху камъка и продължаваше да натиска. Блъскаше напред. Към ръба на стръмния склон.
И изведнъж камъкът изчезна. Претърколи се надолу. Хю пропълзя бързо последното разстояние, за да наблюдава падането му. Камъкът падаше тежко, удряше се в склона, подскачаше. Полетя към преминаващото стадо, профуча покрай една женска, търколи се напред и спря. Стадото го заобиколи.