Смрачаваше се. Докато се хранеше, забеляза как от храсталака излизат тъмни сенки и бавно и колебливо тръгват към него. Той изрева и видя как това ги накара да спрат. Веднага се наведе и откъсна друга хапка от топлата плът. Този път дъвчеше бавно. Когато отново вдигна глава, те отново бяха започнали да се приближават. Прокрадваха се, движеха лапите си с някаква тиха нерешителност, свели ниско глави. Очите им сякаш горяха в сгъстяващия се мрак и той изведнъж почувства, че нощта им принадлежи, че тоягата му вече няма да му помогне срещу новата им смелост. Той изръмжа по-тихо, отдръпна се и запълзя към близкия склон. Още не беше го достигнал, когато те се нахвърлиха на трупа и започнаха да ядат.
С изцапана с червено брада, с изцапани с кръв ръце, той ги гледа известно време от височината как се бутат и ръмжат. От време на време самият той изхъркваше и изръмжаваше, щом си спомнеше за вкуса на плътта, от която беше прогонен. Облиза устните си и ги засмука. Стомахът му се присвиваше и куркаше от непознатото съдържание. Топлина обля лицето му. Внезапно, докато наблюдаваше, усети голяма слабост в крайниците. Ту потреперваше, ту се обливаше в пот. Умът му беше замъглен, фигурите долу му изглеждаха ту много далечни, ту близки, а след това размазани и неясни като насън. Той се опъна на каменистата повърхност и отпусна глава върху ръцете си. Вятърът беше хладен, но не му беше студено. Долу вълците ръмжаха и лаеха. В съня си той също беше там, един от тях, пробиваше си път към месото, разкъсваше я с изпълнена със слюнка уста.
XI
Колтър
Кръжащи соколови криле — сокол, зареян в тъмното небе, кристална топка — ослепителната синева на води, процеждащи се през булото на плуващите облаци, тъмните очертания на планините, зелените корони на дърветата, нишки, сините очертания на реките, сокол във висините, око на сокол, уловило блясъка на ледени полета, пълзенето на глухия тътен под облака от прах над набраздената равнина, кръгообразни дъги, остър връх отвъд океана, пътят на прелетните птици, огласен от техните песни, създаден за да води сезоните, сега спускане, стремително, като покрит с пера камък, стремително гмурване, надолу, през рехавите пари, крясък на сокол, вик на ловец, над Нейната вечно въздишаща, окаляна същност. Носеше се срещу накъсани планински вериги, спускаше се по стръмни склонове под черното небе, обсипано със звезди, падаше, падаше, сред планински върхове, хълмове, пропасти и сипеи, в тъмни пещери, надолу, огнени очи, отвесни стени, оцветени от минерали, ниско, ниско, тежестта на Земята, тежко, толкова тежко, тя стене, докато се върти, приземяване, кацане, нервни стъпки по клона, спускане, спускане под тежестта на света, по-дълго, по-широко, по-дебело, обвит с тиха енергия, напред, на четири крака, надолу, още надолу, вътре…
XII
Глас
Онова изначално място, където през мрака течаха тъмни потоци, слепи риби се носеха из безмерни пещери, стени, обрасли със светещи лишеи, очертаващи лицата и формите на всички предци на всички племена на света, крехки перести листа, разпилени сред пластовете от вкаменелости, бобри, елени, своя собствен праотец мечката, котките, народа на рибите, птица, която беше сънувал цял живот, змия, прилеп, ракун, вълк, койот и целия народ на насекомите, затворени в кехлибар, сънуваха съня на Нейното тяло, сред скъпоценни камъни и петролни езера, горещия тътен на разтопената скала, която се лее вечно, дълбоко, дълбоко, а светлината на долния свят го обливаше, дори и мъж и жена, космати ловци, бродещи вечно по земята, и големите цветя, странните, непознати цветя, самият той, бродещ наоколо, с кръв по муцуната, в устата, в гърлото, отмята глава назад и надава рев, защото долният свят знае, че той все пак се движи, че всичко е в постоянно движение още от самото начало.
XIII
Колтър
Събуди го жуженето — мек, бръмчащ звук, като пчели край кошер. Отвори очи и го видя: продълговато кълбо с пясъчен цвят, което се нави и зае формата на осморка, а след това на примка.
Точно под дървото, вперила поглед в него, една голяма гърмяща змия надаваше сухия си монотонен звук: шззз, шззз. Опашката беше вдигната високо над триъгълната глава, мрачна и опасна. Тракането на опашката се носеше в утринния въздух.
Той поклати глава и погледна надолу към змията, която не можеше да го достигне. На клона, на който се беше покатерил, можеше да види вонящата земя, която се простираше пред него. Неговата земя, или поне така звучеше, защото беше наречена на негово име.