— Никога не съм си мислил, че пак ще видя нещо такова — лицето на Колтър се изкриви в гримаса. Той разтърси глава при гледката на мястото, наречено на негово име. Бълващата дупка, където се беше зарекъл, че вече няма да ходи.
Момчето гледаше невъзмутимо.
— Е, да вървим към баните — промърмори Колтър.
Няма какво да се прави, трябва да се махне мръсотията, да се измият очите, да се подмие задникът… Ела, момче, познавам мястото.
Момчето послушно го последва.
Вървяха през венци от магьосничество. Колтър се тътреше около врящите извори, дупките, пълни с кал, и гейзерите, докато момчето вървеше внимателно зад него. В далечината се издигаха високо в небето облаци пара. Камъните под краката им бяха нажежени като тигани. Земята постоянно трепереше. След потрепванията се чуваше дълбок тътен, като спазми от някакво неясно ръмжене. Колтър вървеше като елен през поляните, по които стърчаха изсъхнали дървета с мъртвешки блед цвят, прогорени като кости от честите изригвания на гейзери. Калта, по която стъпваха, имаше смарагдовосиня кора на повърхността си.
Минаха по тераси, които се издигаха стъпаловидно върху песъчливи хълмове от сивкава глина. В краката им бълбукаха локви с виолетови води, по краищата им се бяха насъбрали утайки: надиплени драперии от мръсна пяна, които по-нататък пропадаха в дълбоки пукнатини — коктейл от клокочеща материя.
Той реши да почине под една от тях: златна чаша, пълна до ръба с бистра тюркоазна течност. Там той се съблече и седна в топлата вода. Момчето седна на брега, обграден с пясъчни хълмчета, по които на места имаше туфи със сива изгоряла трева. Изглеждаше като жива, но всъщност беше мъртва от векове.
Той се изкъпа. Изтърка изсушената си от слънцето кожа с пясък. Момчето гледаше на север, като че ли нещо там го привличаше.
Постепенно у Колтър изникна силното желание за хладния поток наблизо. Стана и отиде до него. Хлъзгави камъни, покрити с тиня. Легна в студената вода.
Тинята покриваше гърба му. Притвори очи. Не след дълго тялото му се охлади. Той стана, върна се при чашата и отново се накисна. Денят премина по този начин. Мъжът дремеше лениво, момчето се оглеждаше за нещо, което все не идваше, но оставаше на хоризонта на съзнанието му. Погледна към хълмовете, отвъд опаловите тераси на Ада на Колтър. Търсеше. Очите му търсеха това, което трябваше да дойде.
Към края на деня Колтър огладня. Беше открил едно място, висока площадка, откъдето имаше обширен изглед към местността наоколо. Устрои лагера си там. Седеше, задрямваше, чакаше. В далечината се чуваше крясъкът на гъски, шумоленето на тръстики в езерото от другата страна на горящото тресавище. Щом ги чу, момчето веднага скочи. Едва сега Колтър забеляза лъка и стрелата под дрехата му от вълча кожа.
Докато момчето се отдалечаваше сред мъртвите дървета, Колтър обмисли шансовете. В подножието на лагера беше гърлото на малък гейзер, който изригваше серни изпарения на всеки час. Около тази уста — той сметна, че дупката прилича на отворените устни на неандерталец — имаше тънка, фина варовикова кора, под която горещите води очакваха невнимателния. За да се стигне до площадката, където Колтър си беше устроил лагер, трябваше да се пресекат едни стъпала, покрити с ярко оцветени водорасли.
„Лебед би могъл да стигне дотук“, помисли си Колтър. „Някой мармот също би прескочил…“
Но човек, без специално да му се покаже пътят, не можеше да се промъкне тихомълком дотам.
С тези мисли той легна и заспа. Когато се събуди от сън без сънища, някак отпочинал, момчето отново беше с него. Беше опекло една гъска и предложи на Колтър. Той си взе една кълка и лакомо я захапа. Ядяха храната си в мълчание. Момчето размазваше мазнината на гъската в косата си.
Слабият огън хвърляше отблясъци върху сухата могила. Нощното небе беше осеяно със звезди, а студеният въздух хапеше. Но на мястото, където се бяха настанили, се издигаше силна пара. Горещите камъни им отдаваха топлината си. Обширната гледка на мрачните градини, които ги заобикаляха, накара Колтър да повярва за момент, че са на сигурно място.
Той огледа лицето на момчето. Може би беше глухо, помисли си Колтър. Осмукваха костите, заслушани в диханието на изпусканите газове. На Колтър, който хвърляше костите в устата на неандерталеца, му се стори, че чува доволно оригване.
Той легна в замъгления мрак и се загледа във въртящите се звезди. Отново беше самият себе си, човек, роден от безгрижие. Почувства как собствената му природа излиза на преден план на това дяволско място, което беше негово. Отново се наслади на желязното здраве, което го отличаваше от всички останали. Почувствал това доволство в себе си, той затвори очи и си представи големите западни равнини, такива, каквито ги беше видял за пръв път: