— Пълзях до Кайова.
— Пълзял си?
— Бях цял потрошен. Но докато стигна дотам, вече ходех. Взех лодка до селището на манданите. Между другото, там все още са останали някакви рий. Вървях до стария форт. След това вървях по реката дотук.
— Мисля, че имаш страхотна история за разказване, а ние искаме да те нахраним и да я чуем — каза майор Хенри. — Да вървим вътре, да се стоплим и да те настаним.
— Добре — каза Хю. — Между другото, тук ли е Джейми?
— Не, за известно време го няма. Получихме съобщение, че е болен и кроу са го взели да се грижат за него. Нагоре по реката.
Хю изстена.
— Ами Ле Бон?
— Той се вдигна и напусна преди известно време. Каза, че смята да се запише в армията.
Хю отпусна приклада на пушката до земята и се подпря на оръжието.
— Какво е станало с Джейми? — попита той.
— Обхванат от треска, отпаднал и изприщен. Само това можа да ни каже индианецът кроу. Може да е тиф.
— Може — съгласи се Хю. — Мисля, че ще остана за вечеря.
— Хайде. Нека те заведа първо до мястото за спане, където да си оставиш багажа. Да си починеш, да се стоплиш и да изпиеш чаша огнена вода.
— Бих изпил един грог — каза Хю. — Да. Хайде да вървим вътре.
По-късно, докато ядяха заешко със зеленчуци, майор Хенри отбеляза:
— Хубаво е, че си отново тук, Хю. Вече ще се храним доста по-добре. Дали не можеш да ни удариш утре някой хубав тлъст елен?
— С удоволствие. Но аз наистина искам първо да се видя с Джейми. Ще ме упътиш ли към онова селище на кроу?
Майор Хенри се облегна на стола си и се втренчи в огъня за известно време.
— Какво всъщност смяташ да правиш, когато видиш момчето?
— Ще ме прощаваш, но това си е нещо между нас.
— Ясно. Е, не съм сигурен дали искам да ти кажа къде точно е това място.
— Бих бил много лош ловец, ако не мога да го открия сам.
— Вярно — кимна майор Хенри. — Затова мисля да те оставя да го направиш. Така ако се случи нещо с Джейми, няма да чувствам, че имам пръст в това.
— Справедливо — каза Хю и отпи от уискито си. — Тръгвам утре сутринта.
— Защо не останеш малко повече, Хю? Почини си малко.
Хю поклати глава.
— Може и да умре. Не ми се иска да го изпусна за малко след цялото това чакане. Изобщо не бих искал.
— Знаеш ли, той ловуваше за нас — каза майор Хенри. — Много е добър в това. Добре си го научил, Хю.
— Радвам се, че е научил нещо от мен.
— Когато той и Ле Бон бдяха над тебе, те са си помислили, че виждат някакви признаци за рий наоколо. Наистина, те бяха абсолютно сигурни в това. Именно това ги е подплашило накрая, така да се каже.
— Тъй ли? Аз самият огледах наоколо и не видях рий, нито дори и най-малка следа от тях. Нито след това, когато пълзях.
— Просто ти казвам старата истина, че всяка история си има две страни, Хю.
Хю въздъхна.
— Май си прав. Може би дори е по-добре, че си прав. Предполагам, че кроу са на юг.
— Може би.
— Бих могъл да се върна малко в посока към Роузбъд и да тръгна надолу. Те трябва да са близо до водата.
— Най-вероятно.
Хю се оригна тихо.
— Е, благодаря за вечерята. Май ще е по-добре да си лягам, щом ще тръгвам рано. Сигурно няма да те видя, затова по-добре да си вземем довиждане сега.
— Ще дойдеш ли пак… след това?
— Трудно е да се каже — Хю стана. — Лека нощ, майоре.
— Лека нощ, Хю.
Хю се отправи към своята барака и спа дълго и без сънища.
Ходеше. Проправяше си пътя под просветлялото на изток небе по западния бряг на Роузбъд. Болен. Мислеше си за това. Не по свое желание. Просто не можеше да мисли за нищо друго. Болен. Джейми лежеше там, Бог знае колко болен. Също като онова дете. Да се разболее във възможно най-неподходящото време. Вероятно той сам си е виновен. Сигурно си е намокрил краката и не си е направил труда да ги изсуши. Вероятно не се е хранил правилно или е пил твърде много. Проклето глупаво дете. Почти се ядосваше. Той искаше да срещне един ведър, здрав, нагъл Джейми, на който не му пука. А сега…
Хю изруга. Отново Джейми беше объркал нещата.
Той вървеше на юг. От време на време се натъкваше на следи от човешко присъствие. Добре, значи върви в правилната посока. Може би утре или вдругиден…