Следобед снегът спря. Преди да спре вечерта, Хю се натъкна на пресни следи, които водеха на юг. Наближавам, помисли си той. Вероятно наближавам селището им.
Сънищата му бяха смес от мислите и виденията от последните няколко дни. Събуди се с мисълта, че ако не е прекалено късно, вече е близо. Джейми можеше да издъхне всеки момент. За секунди Хю стана, приготви се и разтури набързо лагера…
Яде в движение, а съзнанието му беше далече напред. След известно време запрехвърчаха снежинки. През цялата сутрин ту прехвърчаха, ту изчезваха.
Някъде в ранния следобед, когато се изкачи на един хълм след един завой, той го видя. Далече напред се виеше тънка струйка дим. Или си въобразяваше. Вятърът я разпръсна толкова бързо, че той не можеше да бъде сигурен. След това снегът отново заваля и той не можа да види нищо повече.
Тръгна надолу по хълма. Чудеше се колко ли път има дотам? Селото ли беше това, или бивакът на някой самотен пътешественик? Дали изобщо е тръгнал във вярната посока дотам?
Изглежда това беше пътят, ако напред има друг завой. Той продължи да върви, а снегът се усилваше. Нямаше никакъв избор.
Проправяше си пътя в ниското. Теренът стана неравен. Криволиченето го обърка. Можеше само да следва пътеката и да се надява, че както обикновено са разположили селището си край течаща вода.
Докато преминаваше през белите завеси, отново се замисли за смъртта, за това колко той самият беше близо до нея през последния месец, за смъртта на Джейми. Вятърът започна да навява отляво — вероятно от югоизток. Той нахлупи шапката си по-ниско и приведе глава.
Вятърът го удряше, блъскаше снежни кристали в лицето му. Хю вдигна ръка, за да се предпази от него. Не след дълго теренът отново започна да се надига. Колкото повече се изкачваше, толкова по-силен ставаше вятърът. По едно време падна, зарови с ръце земята, отново стана. Залитна и продължи.
Докато се изкачи, вятърът вече се беше превърнал във виелица, която го следваше надолу по склона. Чувстваше лицето си, сякаш беше одрано от удари с бич. Вятърът пееше ужасна песен. Струваше му се, че чувства как посяга към Джейми, за да отдели духа от тялото. Вятър-убиец. Вятър, който отнася човек от смъртния му одър.
Дори сега можеше да вземе момчето, малко по малко, да го отнесе далече от него. Хю ускори крачките си. Не след дълго вече подтичваше прегърбен. От време на време залиташе. Препъна се в един камък и отново падна. Стана и продължи. Няма време. Вятърът изяждаше времето.
По-бързо, реши той, когато достигна равно място. Тук мога и по-бързо.
Ускори крачка. Вече тичаше, като че ли го преследват. И наистина изглеждаше така. Вятърът пееше и го дърпаше, отзад го следваше по петите някакво тъмно присъствие. Дали не беше мечката, която изглежда беше с него още от тогава, идваше и си отиваше, в живота и в сънищата му? Или някакво друго мрачно създание?
Той бягаше от него, падаше — вече загубил сметка колко пъти, изтупваше се, ставаше и отново побягваше. Вятърът свиреше в клоните на дърветата, събаряше натрупания по тях сняг върху него. Или може би това беше душата на Джейми? Толкова студено, толкова студено!
Колко ли още има дотам? Точно напред, след следващия завой? Или далече покрай реката? Той тичаше. Студеният въздух изгаряше дробовете му. Онова, което го следваше, сякаш започваше да го настига, почти чуваше дишането му покрай своето.
Сърцето му блъскаше лудо в гърдите. Усети леко схващане отляво.
Надигна се отново и изрева на онова, което го преследваше.
— Няма да ти го дам — каза той. — Ако вятърът вече не го е взел, той не е твой.
Въздухът беше жив в белотата си. Сякаш тичаше под вода, а след това в абсолютна празнота, в нищото. Дори постоянният вой се превърна в някакъв вид тишина. Обзе го странна скованост и той вече не усещаше студа.
А това беше живот, празен в сърцевината на своята пълнота, изпълнен в центъра на своята празнота. Бушуващ и в същото време спокоен. Приемащ всичко, което се пъхне в него. И той беше допълзял дотук през целия си живот, за да застане тук и да му даде или да не му даде онова, което трябваше.
— Джейми! — извика той с думи, които не можеше да чуе. — Дръж се! Идвам!
И той тичаше така, както не си спомняше някога да е тичал, и все пак изглеждаше сякаш е абсолютно неподвижен. Тогава му се стори, че вече не трябва да се завръща в света, който е познавал, че може да остане в това спокойно място и завинаги да бъде в мир, че това е една от земите на духа, за които понякога говореха индианците.