След това чу думите, които беше извикал, „Джейми… Идвам!“, и изведнъж отново се затича по снега. Усещаше студа му през мокасините. Вятърът отново го брулеше. Пред него се изпречи група дървета. Докато си проправяше пътя през тях, той зърна едно зимно типи. Видя пушека, който се издигаше над него. Двама души, индианци, гледаха по пътеката в неговата посока и го видяха как приближава.
Той продължи да тича. Някак си успяваше да се задържи на крака, през дърветата и отново на откритото, с протегнати напред ръце. Оглеждаше се и търсеше нещо, за което да се хване. Не успя да намери нищо и накрая падна в лагера, пред тях. Остана проснат на земята, тежко задъхан, облян в пот. Гърчеше се от напрежението. Усети как ръцете им го вдигат внимателно.
Те му говореха, но в началото той не можа да разбере думите им. Без да се оглежда, разбра, че зад него вече няма нищо. Олюля се, примигна, разтри очи.
— Джейми — каза той. — Тук ли е Джейми? Момчето?
— Джейми. Да, Джейми е тук — отговори един от индианците, като все още го придържаше за ръката. Той погледна пътеката, по която беше дошъл Хю.
— Тичаш, а по лицето и ръката ти има кръв. Да не би да те преследват врагове?
— Да. Не — каза той и се огледа. — Не сега. Вече не. Заведете ме при Джейми.
Другият мъж се премести от другата страна и му помогна. Поведоха го сред типитата.
— Значи… още е… жив? — попита Хю.
— Може би — каза този отляво. — Поне така чух. Син ли ти е?
— Не.
— Приятел?
— Беше.
Към средата на лагера те забавиха ход и спряха пред едно типи.
— Тук вътре? — попита Хю.
— Да. Макар че може да е заспал. Ако е така, по-добре не го буди.
— Не, няма. Ще почакам.
— Влез.
Въведоха го в типито, където в средата гореше малък огън. Димът се издигаше до отвора в горната част. Той примигна няколко пъти в сумрака. Очите му все още бяха изпълнени с белота.
След това видя едно лице над една покрита с кожи купчина. Слаба и бледа. Лицето изглеждаше почти чуждо. Но след това спомените се наложиха върху него като маска и Хю видя…
Заспал, но дори и в съня си белязан от болестта, Джейми отново беше с него край огъня. Хю пусна вързопа и пушката си до входа на типито, приближи се и заобиколи огъня. Клекна до момчето. Джейми беше толкова притихнал… Хю протегна ръка и я задържа над лицето на момчето, докато не усети слабия дъх. След това седна.
— Ще почакам тук при него.
— Искаш ли нещо за ядене?
— Не, благодаря. Не сега. Просто ще седя тук.
Мъжете тихо си отидоха.
Хю гледаше лицето на Джейми. Толкова променено и все пак толкова същото.
— Как я докара дотук, Джейми? — попита той. — Някаква треска от пиене на лоша вода? Трябваше да я превариш. Или не си се пазил на топло и на сухо? По дяволите, Джейми, винаги си много небрежен към себе си. Опитах се да те науча, но ти никога не слушаш. Мислех си, че все пак цениш собствения си живот.
Той подсмръкна, наведе се напред и положи ръка върху завитите му гърди. Кимна, когато усети как бавно се надигат и спускат. След това докосна челото с опакото на ръката си.
— Студено. Ти си студен и изпотен, Джейми. Като смъртта. А това не е работа, момче. По-добре да не се занимаваш с нея — той придърпа и зави по-добре спящото тяло с кожата. — Отново ще се стоплиш. Ще се върнеш към живота и ще можем да говорим.
Джейми издаде едва доловим звук.
— Какво? Какво каза, момче? — попита Хю.
Джейми простена. Очите му се раздвижиха, но клепачите останаха затворени.
— Чуваш ли ме, Джейми? Това съм аз, старият Хю.
Веждата на Джейми потрепна, устните му се присвиха.
— Хю — повтори Хю. — Аз те намерих и чакам тук.
— Хю… — прошепна Джейми.
— Точно така. Аз съм тук с теб.
Джейми отвори очи. Примигна няколко пъти, след което погледна.
— Мъртъв съм, нали? — каза той.
— Не. Не си мъртъв.
— Но ти си мъртъв, значи аз също.
— Не съм умрял, Джейми. Оживях, след като ти и оня другия ме оставихте.
— О, по дяволите, Хю! Не знаех! Аз…
Хю поклати глава. Наведе се напред и постави пръст върху устните на Джейми.
— Шшшт! Няма смисъл да се вълнуваш. Всичко е наред. Аз съм добре. Сега ще се грижа за тебе.