Сред цялата гюрултия той чу едно име. „Колтър“, каза някой. Вдигна рязко глава и видя един мъж, който правеше оживени жестове. Колтър знаеше какво е това. Беше го виждал и преди. Човекът разказваше история за легендарния Джон Колтър.
— … О, той си има колекция от скалпове, които наброяват не по-малко от сто и един!
Колтър почувства как го обзема старата треска. Главата му беше замаяна от силното пиво. Внезапно усети някакъв хлад. Почеса ръцете си и отново потъна в своята сянка.
… кожените му мокасини жвакали от кръв, а той тичал!
Колтър вдигна осеминчовата си яка и потъна в сигурността на мрака.
… Гол като пушка, той надбягал онези диваци. Всичко, което те видели, било само подскачащия му задник!
Колтър потъна още по-дълбоко в палтото си. Лицето му стана като на птица, маската на сокол, изпъкналият нос. Останалата част от лицето остана в сянка. Яката стърчеше отзад като соколова качулка.
… Тия, които знаят, а аз съм един от тях, разправят, че той оставил червенокожите си жертви седнали, като че ли пият чай. Това бил неговият знак, разбирате ли, нещо като подпис.
Колтър беше станал невидим. От палтото без глава стърчеше една ръка, която държеше халба.
— … Петстотин мили пробягал тоя ден и когато стигнал до форта, краката му били като бизонски копита!
Колтър затвори очи. Видя как мечката се изправя на задни лапи и напада. Лапата се стовари върху лицето му, размаза носа и разкъса кожата. След това огромните предни лапи го обхванаха. Последното нещо, което си спомняше, беше ужасният й дъх, вонящ на разкъсана плът, примесена със сладкия аромат на боровинки и мед, който го наведе на мисълта за напарфюмиран труп.
Отвори очи сред шум от тупане по гърба и силен смях, звука от чукането на размаханите във въздуха бирени халби. Надникна иззад яката си и видя как един старец се изправи на крака.
— Глупаци! — извика старецът. — Всички вие сте пикльовци. Да се разказват небивалици е едно, но да се лъже е друго. Никой от вас няма право да говори за Джон Колтър, защото никой дори не го е виждал, плъхове такива!
Той приглади с длан рошавата си бяла коса. Хвърли изпепеляващ поглед на планинарите, сякаш ги предизвикваше да го погледнат в очите.
— Казвам ви, тук виждам толкова лъжа и самохвални щуротии, достатъчни да накарат човек да иска да е умрял и погребан. Старият връх от стрела в рамото ми причинява болка, но не толкова, колкото вашите лъжи.
Той огледа събралите се хора. В гърдите му сякаш се беше насъбрал огън.
— Не мога да пия уиски, не ме е грижа за хляба и солта, но лъжите на такива като вас не мога да понасям. Къде съм попаднал? Май ще взема пак да си ходя при индианците. Те поне не се хвалят на всеослушание.
Гласът му отекна в тишината. Загубил желание да говори повече, старецът нахлупи на главата си оръфана шапка от боброва кожа, завъртя се на пети и напусна кръчмата.
Колтър леко се усмихна. Той познаваше този човек или си мислеше, че го познава. Старият Ричардсън. Някога беше трапер, сега прост фермер като него. Истински човек беше той, нямаше у него никакво ласкателство. Само един връх от арикарска стрела.
Той, Колтър, стана да си ходи, да последва стареца навън, но пълната кръчмарка се появи и му подаде сметката, надраскана върху една сиво-синя плочка.
Той погледна плочката. Не можа да разчете йероглифите по нея и я пое. Извади джобния си нож и надраска своя знак, Дж. К. с разкривен кръст под инициалите.
Тогава младият човек, който седеше на масата срещу него, стана. Хвърли бърз поглед върху надраскания на плочата знак, разпозна го, извади от джоба си едно малко, заоблено, излъскано до блясък парче дърво и го показа на Колтър.
— Един човек от отряда на Стюарт във Вирджиния даде този медальон на татко — бодро каза младежът. След което добави сериозно — Същият като вашия, Джон Колтър, сър.
— Какво общо има това бръщолевене със сметката на плочата ми? — каза кръчмарката троснато. — Като че ли му пука на някого кой си!
Младият мъж веднага хвърли една тежка кръгла монета в протегнатата й длан. Монетата подскочи и звънна върху каменния под. Кръчмарката, яка, мускулеста жена, се хвърли на пода като котка и я хвана. След това си взе плочката и се оттегли, като кълнеше под мустак планинските хора.